— А как ще я хванем? — попита капитанът след дълго мълчание, като се опитваше да се усмихне.
— Аз се наемам с това — каза Андроник, — но трябва да действаме бързо…
Тръпка на паника и любопитство прониза всички.
— Най-напред ви моля да запазите тишина — заповяда Андроник — и да застанете долепени до стената… Така…
Приближи се до господин Соломон и леко го побутна към вратата, сякаш му търсеше подходящо място по-близо до стената. Господин Соломон се остави да го преместят, без да се противи. Когато Андроник постави ръце върху раменете му, почувства как вълна от гореща кръв нахлува към сърцето му. Остана на определеното място, без да има сили дори да се усмихне, и зачака.
— Моля ви, приближете се плътно до стената! — заповяда отново Андроник със силен и решителен глас. — Колкото е възможно по-плътно до стената… И не помръдвайте, каквото и да се случи — подчерта той, като местеше погледа си от един на друг. — На никого от вас няма да се случи нищо страшно… Но ако се движите и крещите, ще ме объркате и ще ми отворите твърде много работа…
Един по един, като се споглеждаха слисани и развълнувани, гостите застанаха долепени до стената. Само капитан Мануила продължаваше да се усмихва скептично.
— Сякаш се подготвяте за някакъв фокус — каза той доста високо.
— До известна степен това пак е фокус — отговори Андроник, без да се обиди. — И е по-добре да го направим, докато все още е възможно…
— Но къде е змията, господине? — избухна капитанът. — Ако знаеш къде е, хайде по-добре да я убием още сега и да се успокоим…
— Нима е тук? — попита разтреперана от страх Лиза.
— Не знам къде е сега — каза навъсен Андроник, — но ако не искате…
Пъхна ръце в джобовете на сакото си и изгледа всички подред.
— Насила не мога да ви направя добро — добави той с усмивка.
— Но защо трябва да стоим неподвижни до стената? — попита Стамате, за да покаже на другите, че той не се страхува.
— За да не я изплашим — обясни Андроник. — Аз ще я повикам и тя ще дойде спокойно…
— Ще я повикаш тук, вътре? — възкликна госпожа Соломон.
— Някаква магия ли знаеш? — попита на шега капитанът. — Или пак ще ни изиграеш някой номер както в гората…
Въпреки всичко жените искаха да видят Андроник в действие. Каквото и да е, дори шега; ако случаят му позволява да направи нещо интересно, нека да започне веднага…
— И дълго ли, драги, ще стоим така неподвижни? — попита Стере.
Сякаш започна да се разсейва магията от първите заповеди на Андроник. Всички шаваха и приказваха, въпреки че не се осмеляваха да се отдалечат от стената. Често поглеждаха към краката си, сякаш се страхуваха да не би да видят как змията неочаквано се появява пред очите им.
Андроник отново пъхна ръце в джобовете си. Беше ядосан. Опита се за последен път да постигне пълно подчинение.
— Сега нямам време да ви разкажа откъде съм разбрал за змията и как съм се научил да я викам… Ще ви обясня по-късно. — После добави отегчен: — Предупредих ви от самото начало, че ще ми се подигравате.
— Няма да се подиграваме! — обеща почти весело Лиза.
Погледна към ъгъла, където стоеше господин Соломон, и изведнъж я обхвана необяснима тревога. Струваше й се, че господин Соломон не чува нищо от това, което се говори сега в стаята. Като че изобщо не беше помръдвал. Стоеше така, както го постави Андроник, и чакаше. Лиза потърси бързо погледа на госпожа Соломон, но тя явно не беше забелязала нищо. „Може би само си въобразявам“ — опита се да овладее тревогата си Лиза.
Андроник спокойно си погледна часовника.
— Ако до една минута не се успокоите — каза той, — ще ви се извиня, че ви разтревожих, и ще си отида… Това е всичко, което исках да ви кажа…
Думите му смутиха всички. Може пък и да говори сериозно… Няколко минути никой не можеше да реши какво трябва да се направи — дали да го успокоят и да го уверят, че ще запазят тишина, или пък да си дадат знак един на друг, да не казват нищо.
— Добре — промълви Андроник. — Моля ви да останете така…
Отново се намръщи и сякаш пребледня. Направи една крачка навътре в стаята, поколеба се за миг, после бързо се насочи към дъното на стаята и угаси една от лампите, а на другите намали фитила.
— Имаше твърде много светлина — прошепна той. — Да не се изплаши…
После се върна към вратата и я отвори широко. Правеше всичко това, без да поглежда към някого, като че беше сам и се готвеше да посреща гости. Чуваше се тежкото, с усилие овладяно дишане на останалите.