— Още веднъж ви моля да не помръдвате, каквото и да се случи… За ваше добро е…
Говореше им като на хора от друга стая, защото изобщо не вдигаше очи към някого. Продължаваше да се разхожда с големи крачки, сякаш беше недоволен от положението на нещата в стаята. Един стол, който пречеше, занесе в трапезарията. След това внезапно спря точно в средата. Разтърка челото си, като гледаше надолу, после реши: постави едното си коляно на пода, а двете си ръце сложи върху другото.
„Сега започва фарсът“ — помисли си капитан Мануила, ядосан от всички тези комедиантски приготовления.
Все пак не се осмели да каже нищо на глас. Погледна другарите си. Стамате чакаше учуден, като човек, готов да повярва във всичко, което може да се случи пред него в този момент. Жените изглеждаха повече уплашени, но в същото време любопитни. Само госпожа Замфиреску беше ужасена, а господин Соломон стоеше неподвижен. „Колко ли ще трае тази комедия? — запита се отново капитанът. — Дано поне шегата излезе добра, да се посмеем от сърце…“
В този момент осъзна, че Андроник шепне нещо, застанал в смешното положение, което си беше избрал. Капитанът се опита да долови смисъла на някоя дума. Чуваха се странни срички. Сякаш че не говореше на румънски. Думи с много гласни — дълги, проточени. И все пак Андроник казваше нещо, защото няколко пъти се чу думата змия… Магия някаква… Или по-скоро шега… Обиколи с поглед останалите и видя, че всички са притихнали и сънени. Изглеждаха като восъчни фигури. В този момент и на капитан Мануила леко му се зави свят…
9.
Бяха изтекли само няколко минути, но на Мануила му се стори, че са минали безкрайно повече. Полагаше усилия да остане буден, тъй като от време на време и него го обхващаше една непозната умора и клепачите му натежаваха. Внезапно му се стори, че нещо в стаята се променя. Стисна юмруци. Полумракът сякаш се раздели на две големи ивици, а в средата се проточи сребрист килим. Луната, вероятно дълго време скрита зад някой облак, сега съвсем естествено влезе в стаята.
„Сребрее като кичур бял!“ — припомни си през сън Лиза. Тези думи й дойдоха изведнъж в ума, докато гледаше как ивицата светлина пълзи бавно по пода. Мислите й, копнежите й от едно време, от детството на булевард Паке, й се струваха толкова близки, като че току-що се беше разделила с тях. „Какво ли съм правила през всичкото това време? Кога пораснах толкова голяма, без да разбера, без да ми каже някой?…“
Андроник не промълви повече нито дума. И той чакаше. Лунната светлина стигна до краката му. Нима започва някаква магия?… Дорина беше вперила очи в него и сякаш не осъзнаваше, че е будна. Каквото и да се случеше сега, не би я учудило. Както насън — всяка среща, всяка нелепост, всичко й се струваше естествено. Нея никой няма да я докосне, никой няма да може да й причини зло — като насън…
И толкова естествено влезе змията в стаята, като пропълзя покрай краката им, че никой не се изплаши. Една празнота в гърдите, и толкова.
Беше голям пепеляв смок, който напредваше внимателно, сякаш едва сега се раздвижваше. Пълзеше тромаво, повдигаше леко глава и после пак бързо я навеждаше към пода, като че търсеше следа.
Когато се приближи до ивицата светлина, спря за миг зашеметен. После се отправи към Андроник, като се полюшваше. Лунната светлина сякаш омагьоса и него, защото сега се влачеше със сънлива грациозност и всяка нова извивка караше тъмните му люспи да потрепват. На Дорина й се стори, че змията идва право към нея, и неочакван ужас прогони досегашната омая. Като че внезапно се беше пробудила пред нещо, което е невъзможно да се гледа с очи, нещо ужасно и опасно, забранено за девойки. Близостта на змията изсмукваше дъха й, изтласкваше кръвта от вените й, разтапяше цялата й плът в някакъв ужас, примесен с непознатия трепет на мъчителна любов. Някаква смесица от смърт и еротика лъхаше от това уродливо поклащане на влечугото в студената светлина.
— Хайде, по-бързо! — чу Дорина думите на Андроник, идващи сякаш от много далече.
Кого ли вика така настойчиво? Кръвта нахлу отново в лицето на девойката, като че беше чула някаква много тайна, забранена дума. Ужасът и отвращението я замайваха със същата сила, с която се бореха в кръвта й свенливостта и непозволеното желание.
— Къде се забави толкова? — чуха се отново сподавените думи на Андроник.
Смокът съвсем се беше приближил до него и сега сякаш се бореше със собствения си свян и не се осмеляваше да сложи глава в отворената длан, която протягаше младежът. Застана напрегнат и зачака, само главата му непрекъснато помръдваше, като че ли се опитваше да се освободи от някаква магия.