— Добре! — извика Андроник и се засмя. — Голям проклетник си ти!… А сега си върви оттук, мъртвата те чака…
Точно както си мислеше ужасена госпожа Замфиреску. Този нечестив смок е всъщност една душа, дошла кой знае от чий гроб. И има мъртва съпруга. Точно както всички останали, както всички хора, които имат близки, отдавна заровени в земята. Оттам идват те понякога, преобразени в змии — идват в къщите на живите и пият мляко, оставено за тях, и вино, смесено с мед… Ужасът на госпожа Замфиреску граничеше с благоговение. Само да имаше още малко сила да се прекръсти, да се помоли за душите на мъртвите. Кой ли не намира покой на оня свят и е изпратил тази нечестива змия от толкова далече, точно в манастира… Дано само не поиска и другиго. Да не поиска нов гроб, че понякога има и такива поличби.
— Ще отидеш далече — прошепна Андроник, — ще плуваш до острова в средата на езерото и ще останеш скрит там. Да не съм чул, че си ми престъпил думата. И да не си ухапал човек. Нищо няма да ти се случи, бъди спокоен… Хайде, сега върви…
Змията остана за миг изправена в ивицата лунна светлина, сякаш се умилкваше пред нечии невидими очи. Андроник бавно вдигна ръка и посочи вратата. Изплашено вероятно от заплахата, влечугото се обърна, но се поколеба, докато си намери пътя. Главата му непрестанно мърдаше нагоре-надолу.
Владимир сега го виждаше много добре, защото неговият бяг в гората, сам, преследван от невидим дух, едва сега завърши. Дори не беше разбрал как започна гоненицата. С един циферблат на светещ часовник, който ставаше все по-голям и по-голям и изведнъж го ослепи със зелените си лунни отблясъци, а в средата му се появи змията. Как не беше разбрал, че часовникът на Стамате, който държеше в ръка, докато бягаше в гората, крие в себе си змия? Неусетно стрелката на часовника беше започнала да расте и да оживява и Владимир изведнъж с ужас видя как изникват пръстените на змията, как блестят и потреперват те на фосфоресциращата светлина. Веднага да пусне часовника, да го захвърли! А нима все още го държеше в ръка? Беше зад него! „Вторият!“ — чу Владимир вика на Стере. Каква радост е да можеш да бягаш нощем в гората, където има толкова много големи и добри дървета, които могат да те скрият. Колко добър беше Стере, че му даде знак за тръгване тъкмо сега, да може да избяга от нечестивия дъх след себе си, да се избави от омайващата светлина на фосфоресциращия циферблат… И изведнъж върху килима от светлина пред него се изправи змията. Вече не го плашеше. Беше в краката му, не идваше отзад, голяма и невидима.
— По-бързо, по-бързо! — заповяда Андроник, като пристъпи и той към вратата.
„Значи Андроник е бил този, който ми разказа приказката за хубавата белолика Аргира, превърната в змия“ — досети се Стамате. Сега се учуди, че му е било толкова трудно да го разбере. Едва когато позна гласа на Андроник, когато го видя, че е съвсем близко и се отправя към вратата, той осъзна кой е говорил. Стамате през цялото време мислеше, че разказва калугерът. Беше му се сторило, разбира се, тъй като икономът не се виждаше никъде. И дори не бяха вече в манастирската изба. Ето, всички останали са тук…
Андроник постоя за миг с поглед, зареян в нощта навън. После се върна отново на мястото си в средата на стаята, постави ръка на челото си и започна тихичко да мърмори. Капитан Мануила го чуваше сега така ясно, сякаш му шепнеше на ухото, само на него. Същата магия, разбира се, тъй като постоянно се повтаряше думата „змия“, която Андроник произнасяше по безброй начини, просъскващо или провлечено. Мануила се усмихна. Нима всичко, което Андроник им разказваше за фантастичното си детство, прекарано сред цигани, не беше само измислица, за да ги излъже още веднъж? Ала тогава как това циганско отроче успя наистина да доведе змия тук, в средата на стаята? Капитан Мануила я видя, беше сигурен в това. Един голям сив смок, който почти беше танцувал на лунната светлина и беше пълзял по ръцете на Андроник… Може би Андроник е научил тези чародейства от циганите… И кой знае още колко други нечестиви неща?! Магьосник като него ще приспи цяла къща, ще обере каквото може и ще изчезне…
Мануила погледна подред останалите. Искаше само да разбере отсега дали Андроник не ги е смаял с някоя благовонна билка и дали не е откраднал часовника на Стамате например… По изпитите им и бледи лица обаче капитанът не можа да отгатне нищо. Стояха долепени до стената както в началото, със същите восъчни лица. Почувства отново, че го обхваща страх, и клепачите му сякаш натежаха. А ако изкрещи… Нямаше сили да помръдне дори пръст, не можеше да издаде дори стон. Точно както в онзи ужасен, незаличим час от детството, когато беше влязъл ненадейно в стаята на майка си на село и я беше намерил онемяла, просната на пода с празен поглед, а той не можеше да разбере какво й се е случило. Узна едва по-късно — дошла една циганка, врачуваща на раковина, седнала на пода да й гадае, извадила от торбата ръка на мъртвец и с нея направила един кръг наоколо. Само толкова си спомняше… Сега обаче Мануила разбираше добре какво става пред него. Съзнаваше, че Андроник вече разваля магията, след като беше завършил невероятния си разказ, че е откраднат господарски син, отгледан сред цигани…