Ю Несбьо
Макбет
ПЪРВА ЧАСТ
Първа глава
Прозрачната дъждовна капка се отрони от небето и полетя през мрака към треперливите светлини на пристанищния град. Студените пориви на северозападния вятър понесоха капката към пресъхналото речно корито, което разполовяваше града напречно, и към закритата влакова линия, на свой ред разполовяваща го надлъжно. Двете координатни оси разделяха града на четири квадранта, номерирани по посока на часовниковата стрелка. Жителите на града ги назоваваха с числа: Първи район, Втори район и така нататък. Не си спомняха техните имена. Впрочем, случеше ли се да срещнеш същите тези жители далече от родния им град и да ги попиташ откъде са, понякога твърдяха, че не си спомнят дори името на самия град.
Прозрачната дъждовна капка посивя, докато пробиваше саждите и отровите, затиснали града с постоянен похлупак от смог, независимо че през последните години фабриките една по една хлопнаха врати, че безработните вече нямаха с какво да си купят топливо за печките; въпреки променливия, но общо взето бурен вятър и нескончаемия дъжд, засилил се — според някои твърдения — преди четвърт век, когато две атомни бомби сложиха край на последната световна война. Точно тогава назначиха Кенет за директор на полицията в града. От своя кабинет на най-горния етаж на Главното управление директорът Кенет коли и беси в града в продължение на двайсет и пет години, без значение кой заемаше кметския стол и без да го е грижа за мнението на високопоставените господа в столицата Капитол. И в резултат вторият по големина град в страната, някога най-важният промишлен център, затъна в тресавище от корупция, фалити, престъпност и хаос. Преди шест месеца директорът Кенет падна от стол в лятната си вила и три седмици по-късно се пресели на оня свят. Разноските по погребението пое градската управа — проекторешението погребението на директора на полицията да става за сметка на общинския бюджет навремето внесе самият Кенет. След пищна траурна церемония, достойна за диктатор, градската управа и кметът Туртел назначиха за началник на полицията Дънкан — широкочел епископски син и дотогавашен шеф на отдел „Организирана престъпност“ в Капитол. У смаяното население припламна надежда.
Изборът на градската управа предизвика изненада, защото Дънкан не принадлежеше към старата школа полицаи с нагаждачески манталитет, а към новото поколение на ерудирани полицейски лидери, привърженици на реформите, на прозрачността, на модернизацията и на ефективната борба срещу корупцията — принципи, напълно чужди на повечето от градските политици.
Дънкан подмени старите началници със свои, и то старателно подбрани кадри — млади, неопорочени идеалисти, чистосърдечно амбицирани да подобрят условията за живот в града — и така допълнително подхрани надеждата на жителите, че полицията вече се оглавява от непреклонен, почтен и далновиден началник, способен да измъкне града от блатото на повсеместната криза.
Над Четвърти район запад вятърът подхвана дъждовната капка и я понесе над най-високата точка на града — радиокулата. А в студиото под нея самотният и неизменно негодуващ срещу обществените недъзи глас на Уолт Кайт — будната съвест на радиожурналистиката — с характерното си гърлено „р“ тъкмо изразяваше умерена надежда, че в лицето на Дънкан градът най-после е намерил спасител. Докато Кенет беше жив, единствен Кайт имаше куража открито да громи директора на полицията и да го уличава в поне част от извършените от него престъпления.
Тази вечер Кайт съобщи за намерението на градската управа да не жали сили да си възвърне пълномощията, узурпирани от Кенет. Навремето в качеството си на директор на полицията той беше прокарал изменения, чрез които съсредоточи в ръцете си реалната местна власт. При успех на градската управа неговият наследник, демократът Дънкан, трудно щеше да проведе съвсем основателно желаните реформи. В анализа си Кайт пророкува, че „след предстоящите местни избори действащият кмет Туртел ще запази поста си. Впрочем, защо го наричаме действащ? Ако наистина действаше, нямаше да е най-дебелият кмет в страната. А ще запази поста си, защото няма достоен съперник. Та кой би могъл да се мери с Туртел и с неговата дразнеща коруба от морална безукорност и простонародна сърдечност, коруба, от която всяка критика рикошира като от броня.“
В Четвърти район изток дъждовната капка прелетя над „Обелиска“, облицован със стъкло двайсететажен хотел с казино, щръкнал като светещ среден пръст над окаяните кафявочерни четириетажни сгради наоколо. За мнозина представляваше парадокс, че при толкова западнала индустрия, при толкова висока безработица и при толкова ниски доходи хазартните игри в двете градски казина набират все по-голяма популярност сред тукашните жители.