— Изискването за други квалификации освен завършена полицейска академия познава и изключения. Вземи Кенет например.
— Така е, но Макбет просто не е един от нас.
— Кои сме „ние“?
Ленокс се усмихна и вдигна чашата с шампанско.
— Подбрал си за шефове на отделите хора, които — независимо харесва ли ни, или не — се схващат като част от елита. Всички сме израснали в западните части на града или в Капитол, имаме образование, а фамилните ни имена се ползват с уважение. Докато Макбет е… как да се изразя… представител на широките маси, ако ме разбираш.
— Разбирам. Слушай, тази несигурна походка на Дъф малко ме притеснява. Ще отидеш ли…
За щастие в тоалетната нямаше никого.
Дъф си закопча ципа, застана до един умивалник, развъртя кранчето и си наплиска лицето. Чу как вратата зад него се отвори.
— Дънкан ме помоли да проверя как си — съобщи Ленокс.
— Мхм. Според теб той какво мисли?
— За кое?
Дъф откъсна салфетка и си подсуши лицето.
— За… цялата акция.
— Навярно същото като всички ни: свършил си чудесна работа.
Дъф кимна.
— Много ти се ще да оглавиш „Оргкрим“, а? — изсмя се късо Ленокс.
Докато сапунисваше ръцете си, Дъф срещна в огледалото погледа на началника на звено „Антикорупция“.
— Намекваш, че съм кариерист ли?
— В кариеризма няма нищо лошо — оправда се Ленокс. — Просто е забавно човек да те наблюдава как…
— Притежавам нужните качества, Ленокс. В такъв случай не е ли мой дълг към нашия град, към бъдещето на нашите деца да сторя всичко по силите си, за да поема „Оргкрим“? Какво, по-правилно ли е да отстъпя най-големия отдел в криминалната полиция на Кодор? И двамата отлично знаем, че за да се задържи толкова дълго на поста си при Кенет, той така или иначе си е изцапал ръцете с кръв.
— О, схванах — засмя се Ленокс. — Води те чувството за дълг, а не личната ти амбиция. Добре, Свети Дъф. Позволи ми да ти отворя вратата. — Ленокс се поклони ниско. — В такъв случай, предполагам, се отказваш доброволно от евентуално повишение на заплатата и от другите привилегии, които се полагат на началника на „Оргкрим“.
— Заплатата, честта и славата не ме интересуват — отвърна Дъф. — Но обществото възнаграждава онези, които допринасят за благоденствието му. Покажеш ли презрение към възнаграждението, значи показваш презрение към обществото. — Дъф огледа лицето си в огледалото.
По какво се познава дали човек лъже? Проличава ли си изобщо, ако лъжецът вярва искрено на собствените си твърдения? Колко време ще му отнеме на Дъф да си внуши, че версията за убийството на двамата младежи, която той и Макбет се наговориха да лансират пред останалите, е самата истина?
— Изми ли си най-после ръцете, Дъф? Дънкан иска вече да се прибира.
Навън ръмеше. Пред „Зидаря“ командосите се сбогуваха.
— Преданост и братство! — извика високо Макбет.
— Калени в огън, сплотени до последна капка кръв — отговориха му другите в нестроен хор.
Пръснаха се пеша в различни посоки. Макбет и Банко тръгнаха на запад. Минаха покрай уличен музикант, който повече виеше, отколкото пееше „Meet Me On The Corner“, и продължиха през изоставените, запустели фоайета и коридори на Централната гара. Странен топъл вятър се провря вътре и вдигна във въздуха отпадъци между дорийските колони — някога красиви, а днес, след дългогодишно замърсяване и занемаряване, готови всеки момент да рухнат.
— Ще ми разкажеш ли какво всъщност се случи? — попита Банко.
— По-добре ти ми разкажи пак за камиона и Кенет — настоя Макбет. — Падане от цели деветдесет метра! — Смехът му отекна под каменния свод.
— Стига, Макбет — усмихна се Банко. — Какво стана по пътя към Форз?
— Казаха ли докога ще бъде затворен мостът за ремонт?
— Тях може да излъжеш, но не и мен.
— Хванахме ги, Банко. Нужно ли е да знаеш повече?
— Ти ми кажи.
Банко размаха ръка, за да прогони смрадта от стълбището към тоалетните, където жена на неопределена възраст, превита надве и с увиснала пред лицето коса, се беше вкопчила в парапета.
— Не.
— Е, добре тогава.
Макбет спря — беше видял седнал до стената младеж с чашка за просия. Момчето надигна глава. Черна превръзка покриваше едното му око, а другото гледаше, премрежено от наркотично опиянение. Макбет пусна банкнота в чашката и сложи длан върху рамото на момчето.
— Как е? — попита тихо.
— Нали виждаш, Макбет.
— Можеш да се справиш — окуражи го полицаят. — Никога не го забравяй. Способен си да спреш.