— Градът престана да дава и започна само да взема — прогърмя Кайт по радиото. — Първо сринаха производството, после закриха железницата, та никой да не може да се измъкне. И там, където преди хората си купуваха билети за влака, започнаха да продават наркотици и да тъпчат с тях съгражданите ни, за да ги ограбват необезпокоявано. Никога не съм допускал, че индустриалните магнати, тези хищни експлоататори и печалбари, ще ми липсват, но те бяха направо почтени в сравнение с мошениците от единствените три бранша, които днес гарантират финансова сполука: хазартен бизнес, търговия с наркотици и политика.
В Трети район вятърът, натежал от дъжд, духаше над Главното полицейско управление, над казино „Инвернес“ и по улиците, където лошото време бе отпратило по домовете им повечето минувачи, но някои все още щъкаха бързешком: или търсеха нещо, или се опитваха да избягат. Вятърът се носеше над Централната гара. Там вече не спираха влакове, но в чакалнята се заседаваха призраци и пътници. Призраците на някогашните строители на този град, изпълнени с вяра в себе си, с вяра в работническия морал, в своя бог, в технологията и в своите наследници. А от пазара на дрога пътниците си купуваха така наречената „адска смес“. Този билет с обещание да се пренесат в рая ги отвеждаше право в пъкъла.
Във Втори район вятърът свистеше в зиданите комини на двете най-големи, наскоро закрити металургични фабрики в града: „Грейвън“ и „Естекс“. И двете произвеждаха метални сплави, но точния им състав не знаеха дори леярите. Затова пък бяха наясно, че корейците са започнали да продават същите сплави на по-ниска цена. Навярно климатът в града допълнително подсилваше усещането за упадък; навярно съзнанието, че тук цари фалит и разруха, придаваше на онемелите, угаснали фабрики вида на — по думите на Кайт — „…оплячкосани катедрали на капитализма в град на отстъпници и безверници.“
Дъждът се носеше на югоизток, над улици със строшени улични фенери, където облегнати по сградите чакали не само намираха сушинка от нескончаемия валеж, но и се озъртаха хищно, докато потенциалните плячки бързаха да се доберат до повече светлина и безопасност. В едно скорошно интервю Кайт попита директора на полицията Дънкан защо вероятността да станеш жертва на грабеж в града е шест пъти по-голяма, отколкото в столицата Капитол. Дънкан се зарадва, че поне веднъж му задават лесен въпрос: просто броят на безработните тук бил шест пъти по-голям от броя им в столицата, а на наркоманите — цели десет пъти.
В района на доковете имаше нашарени с графити контейнери и прогнили транспортни кораби, чиито капитани се срещаха на безлюдни места с корумпирани представители на пристанищните власти, за да им бутнат в ръцете кафяви пликове, та да си издействат по-бързо разрешително за акостиране. Впоследствие корабните дружества осчетоводяваха въпросните суми в графата „Други разходи“ и се заричаха никога повече да не поемат рейсове, които да ги отведат в този град.
Един от акостиралите кораби беше М/К1[1] „Ленинград“ — съветски плавателен съд, от чийто корпус дъждът смъкваше напластена ръжда и изглеждаше, все едно корабът кърви във водата.
Нашата дъждовна капка попадна в конуса от електрическа светлина на прожектор, монтиран върху покрива на една от двете двуетажни дървени постройки, където се помещаваха складове, пристанищни канцеларии, а някога и боксов клуб, отдавна закрит. Дъждовната капка се спусна между стената на сградата и ръждясалото руско „корито“ и падна върху животински рог. Потече по рога, продължи по мотоциклетната каска, към която той бе закрепен, а оттам се плъзна по гърба на кожено яке с надпис „НОРС РАЙДЪРС“ — „СКАНДИНАВСКИ ЕЗДАЧИ“ — избродиран с готически букви. Оттам капката се изтърколи върху седалката на червен мотоциклет марка „Индиан Чийф“ и попадна в главината на бавно въртящото се задно колело. Главината я подхвана и когато изскочи оттам, капката вече беше окаляна, безвъзвратно попила частица от отровната помия в града.
Зад червения мотоциклет се точеха още единайсет. Минаха под прожектор върху покрива на едната двуетажна, притъмняла пристанищна сграда.
Светлината от прожектора нахлуваше през прозореца на канцелария на втория етаж и осветяваше ръка, опряна о обява, в която М/К „Гламис“ търсеше да назначи помощник в камбуза. Пръстите бяха дълги и тънки като на концертен пианист, а ноктите — изрядно подкъсени. Лицето стоеше в сянка и затова не се виждаха проницателните сини очи, волевата брадичка, тънките, амбициозни устни и носът с форма на агресивен клюн, ала белегът, прорязващ лицето по диагонал от челюстната кост до челото, лъскаше като бяла падаща звезда.