— Тъй вярно.
Показалецът на Дънкан шареше наляво-надясно по брадичката.
— Наша грижа е да направим този град по-добро място за всички, Дъф. Но това значи всички загрижени да си сътрудничат и да мислят повече за общото благо и по-малко за своето.
— Разбира се. Само да ви уверя, че съм склонен да поема всякаква задача, стига тя да е в служба на гилдията и града, сър.
Дънкан се усмихна.
— В такъв случай ти дължа благодарност, Дъф. Само още нещо…
— Да?
— По думите ти четиринайсетимата „ездачи“, сред които и Свено, са били повече, отколкото си очаквал да се появят, за да приберат пратката. Би било по-дискретно да изпратят двама-трима от своите хора да откарат камиона, без да вдигат толкова шум.
— Точно така.
— А хрумвала ли ти е възможността Свено да е бил предупреден? Хората му да са подозирали за готвената от вас засада? Опасенията ти от изтичане на информация навярно не са безпочвени. Лека нощ, Дъф.
— Лека нощ.
Дъф се спусна към къщата и вдъхна миризмата на пръст и трева, попила вече в сутрешната роса. Беше му минало през ума, а сега Дънкан го изрече на глас. Теч на информация. Предател отвътре. Той, Дъф, ще открие къртицата. И то още утре.
Макбет лежеше по гръб със затворени очи. Зад гърба си чуваше равномерното й дишане, а басовите честоти от музиката в казиното бумтяха в синхрон с глухите удари на сърцето му. Игралният дом работеше цяла нощ, ала вече беше късно дори за най-изгладнелите за хазарт и най-зажаднелите за алкохол. Гостите, отседнали в хотела, се прибираха по стаите си. Някои сами, други с половинката си. Трети с платена компания. Лейди не се бъркаше в тези неща, стига жените, предлагащи услуги в казино „Инвернес“, да следват неписаните й правила: да са неизменно дискретни, винаги със спретнат външен вид, трезви, да не са преносителки на венерически болести и винаги, ама абсолютни винаги да са красиви.
Веднъж, малко след като се бяха събрали, Лейди го попита защо не се заглежда по тези жени. Той се усмихна и отговори, че пред очите му е само тя. Едва по-късно тя се убеди, че той говори съвсем сериозно — и съвсем буквално. И без да я открие с поглед, той я виждаше. Чертите й се бяха отпечатали върху ретината му като с огнено клеймо. Нужно беше само да затвори очи и тя се появяваше пред него — където и да се намираше той. Преди Лейди в живота му нямаше друга. Че се бяха появявали жени да ускорят пулса му и женски сърца, които той да разтупти — появявали се бяха. Една успя дори да остави белези в сърцето му. Ала с мимолетните си увлечения той не бе влизал в сексуален контакт. Когато узна това, Лейди попита с усмивка дали съдбата й е поднесла истински девственик. Тогава той й сподели историята си — история, дотогава известна само на двама души в целия свят. И тя на свой ред му разказа своята.
Копринените чаршафи в луксозния хотелски апартамент притискаха с тежестта и цената си голото му тяло подобно на треска. Хем го сгорещяваха, хем го охлаждаха. По дишането й разбра, че се е събудила.
— Какво има? — прошепна сънливо тя.
— Нищо. Просто не мога да заспя.
Тя се сгуши в него, а ръката й започна да гали гърдите и раменете му. Понякога — като сега — дишаха в ритъм. Сякаш представляваха един организъм, както сиамските близнаци имат общи бели дробове. Така се чувстваха онзи път, когато довериха тайните си един на друг и той разбра, че оттук нататък няма да е сам.
Дланта й се плъзна по рамото му, надолу по ръката, по татуировките, по лакътя. Милваше белезите. И за тях й беше разказал. И за Лориъл. Макбет и Лейди нямаха никакви тайни един от друг. Тайни — не, но той я бе помолил да му спести някои неприятни подробности. Тя го обичаше — за него само това имаше значение. Само това го интересуваше от нейната биография.
Макбет се обърна по гръб. Дланта й милваше корема му. Спря, зачака. Тя беше кралицата. И нейният предан поданик послушно се изправи и изду чаршафа.
Дъф се сгуши в леглото до съпругата си. Заслуша се в равномерното й дишане и усети топлината на гърба й. И споменът за снощните събития — както и нощта — започнаха да избледняват. Близостта на жена му открай време му действаше така. Запозна се с нея като студент. Тя бе израснала в заможно семейство от западните квартали и макар в началото родителите й да бяха резервирани, постепенно приеха трудолюбивия, амбициозен млад мъж. Тъстът сметна, че Дъф е от достатъчно представително семейство. Останалото си дойде едно по едно: брак, деца, къща във Файф, където малките да растат, без да дишат отровния градски въздух; кариера, делници. Нескончаеми делници, дълго работно време, дългоочаквано повишение. А времето летеше. Какво да се прави. Тя беше добра жена и съпруга, не ще и дума. Умна, грижовна, предана. А той? Нима той не беше добър съпруг? Осигуряваше финансово семейството, пестеше за образованието на децата, купи къща, ремонтира старата сауна до езерото. Нито жена му, нито баща й имаха от какво да се оплачат. Но Дъф си беше такъв, какъвто си беше. Не можеше да се промени. Каквото и да се говори обаче за дома и семейството, едно е сигурно: носи ти спокойствие. Семейството си има собствено темпо, собствен дневен ред и не се вълнува какво се случва извън него. Понякога Дъф имаше нужда от това откъсване от заобикалящата го реалност.