— Прибираш се… — промърмори тя.
— При теб и децата.
— … посред нощ — довърши тя.
Той се изтегна и се заслуша в тишината помежду им. Опита се да долови какви вибрации излъчва съпругата му. Нежно докосна рамото й, притисна върховете на пръстите си към изморените мускули; там, където знаеше, че ще й достави удоволствие.
Затвори очи.
И всичко пак се върна пред него.
Дъждовната капка, увиснала от ръба на визьора. Коленичилият пред него мъж, застинал неподвижно. Каската с рогата. Дъф искаше да му каже нещо, ала не успя. Вдигна пушката към рамото си. Не можеше ли поне да се размърда? Капката ей сега ще се отрони.
— Дъф — обади се Макбет зад гърба му. — Дъф, недей…
Капката се откъсна и полетя.
Дъф дръпна спусъка. Пак. И пак.
Три изстрела.
Коленичилият отпред се килна и рухна настрани.
Последва оглушителна тишина. Дъф приклекна до мъртвия и свали каската му. Видя, че това не е Свено, и сякаш го поляха с кофа леденостудена вода. Очите на младежа бяха затворени, изглеждаше кротко заспал.
Дъф се извърна, хвърли поглед към Макбет. Усети как очите му се наливат със сълзи. Не можеше да отрони и дума, само поклати глава. В отговор Макбет кимна и свали каската на другия. И той младеж. Дъф усети как нещо се надига към гърлото му и го запушва. Зарови лицето си в шепи. През риданията си чу молбите на момчето да отекват над безлюдната местност като крясъци на чайки.
— Не ме убивайте! Нищо не съм видял, на никого няма да кажа! Умолявам ви! И бездруго никой съдия няма да ми повярва! Ще си…
Нещо преряза гласа. Дъф чу плисък върху асфалта, после сподавено гърголене. Накрая всичко утихна.
Обърна се. Чак сега забеляза, че момчето е било облечено в бяло. Платът попиваше кръвта, бликаща от процеп във врата му.
Макбет стоеше зад момчето с кинжал в ръка. Гърдите му се повдигаха бурно.
— Готово — дрезгаво изговори той и се покашля. — Вече сме квит, Дъф.
Дъф притисна върховете на пръстите си там, където знаеше, че ще боли.
С другата си ръка запуши устата на мъжа, за да заглуши виковете и да го прикове към болничното легло. Мъжът отчаяно дърпаше белезниците, с които бе захванат към рамката на леглото. На дневната светлина, нахлуваща през прозореца, Дъф ясно виждаше паяжината от фини капиляри около разширените, почернели от шок зеници в оцъклените очи под татуировката „Норс Райдър до гроб“ на челото. Видя и как неговите два пръста се обагрят в червено, когато бръкна под превръзката, а после със сочен звук потънаха в раната на рамото.
„…всякаква задача, стига тя да е в служба на гилдията и града“ — помисли си Дъф.
И повтори въпроса:
— Кой е ухото ви в полицията?
Извади пръстите си от раната. Мъжът престана да вика. Дъф отмести длан от устата му. Мъжът мълчеше.
С един замах Дъф отпори превръзката и бръкна с пет пръста в раната.
Знаеше, че ще получи необходимия му отговор. Беше само въпрос на време. Всеки човек си има пределен праг на търпимост. Щом този праг бъде надхвърлен, човек не издържа, нарушава всяка татуирана клетва и прави всичко, абсолютно всичко, дори онова, което никога не е допускал. Защото вечната преданост е нечовешка, а предателството — човешко.
Четвърта глава
Изминаха двайсет минути.
Двайсет минути, откакто Дъф влезе в болницата и бръкна в раненото рамо на мъжа с татуировката на челото, до момента, когато, крайно озадачен, излезе оттам с достатъчно подробна информация кой, къде и кога е предавал вътрешна информация на престъпната групировка на Свено. Въпросният човек можеше да опровергае обвиненията единствено ако наистина е невинен. А Дъф беше крайно озадачен, защото, макар самото откритие, че в редиците им има къртица, само по себе си да беше лошо, коя е самоличността на тази къртица беше новина, твърде хубава, за да е истина.