Трийсет минути.
Трийсет минути от мига, когато се качи в колата, до произнасянето на името на предателя. Дъф потегли под дъжда — прикапваше ту по-слабо, ту по-силно и му заприлича на старческа струя урина, — паркира пред Главното управление, получи одобрително кимване от секретарката на директора Дънкан, влезе в кабинета му, седна и изрече една-единствена дума:
— Кодор.
Началникът се надвеси над бюрото и го попита дали е сигурен; все пак говореха за шефа на „Гангстерски групировки“. После се облегна назад, прокара длан през лицето си и за пръв път Дъф го чу да ругае.
Четирийсет минути.
За четирийсет минути Дънкан проведе няколко телефонни разговора, установи, че днес Кодор си е взел почивен ден, набра Макбет, нареди му да извърши ареста и осмина от Спецотряда обградиха къщата на Кодор, разположена толкова на запад, че там продължаваха да извозват сметта и да прибират бездомниците. Къщата се издигаше върху просторен парцел с изглед към езерото и се намираше в съседство с имота на кмета Туртел. Спецотрядът паркира на две преки оттам и командосите дебнешком приближиха обекта — по двама от север, юг, изток и запад.
Макбет и Банко седяха на тротоара с гръб към високия зид от южната страна, до портата. Подобно на повечето си съседи, Кодор бе налепил начупени парчета стъкло върху зида, но бойците на Спецотряда разполагаха със специални подложки, за да се прехвърлят през такива бодливи дувари. Операцията следваше обичайната процедура, екипите трябваше да съобщят по подвижната радиостанция, когато заемат предварително определените позиции. Макбет видя как на отсрещния тротоар шест-седемгодишно момче хвърля топка към гаражна врата. Момчето спря, зяпна и се вторачи в тях. Макбет постави показалец пред устните си и хлапето кимна като в сомнамбулен унес. Същото изражение имаше и облеченият в бяло, коленичил върху асфалта младеж от миналата вечер, помисли си Макбет.
— Събуди се — прошепна в ухото му Банко.
— Какво има?
— Всички екипи са в готовност.
Макбет си пое дълбоко дъх няколко пъти. Трябваше да се абстрахира от всичко, да се потопи в Специалното състояние. Натисна бутона за разговор:
— До всички, петдесет секунди до началото. Север, обади се. Край.
— Всичко е спокойно — обади се Ангъс с напевната елейна интонация на пастор. — Вътре няма движение. Край.
— Запад, обади се. Край.
— Всичко е спокойно — докладва Ситон с беззвучен равен глас. Присъедини се към Спецотряда заради отсъствието на Улафсон. — Момент, завесата в дневната помръдна. Край.
— Прието — отговори Макбет. Не се налагаше да разсъждава, защото всички възможни сценарии при акциите бяха многократно проигравани и обмислени и той действаше автоматично: — Вероятно сме разкрити, момчета. Влизаме незабавно. Три, две, едно… начало!
И то се появи. Специалното състояние. Представляваше стая, където влизаш, затваряш вратата зад гърба си и вече не съществува нищо друго освен Мисията, ти и партньорите ти. Изправиха се. Банко метна постелката върху зида, а Макбет видя как момчето отсреща им махна с ръка бавно, подобно на робот.
За секунди се прехвърлиха през зида и прекосиха тичешком градината. Макбет имаше чувството, че сетивата му са придобили изключителна острота. Чу как изпука клон, брулен от вятъра, как врана литна от покрива на съседната къща, долови миризмата на изгнила ябълка в тревата. Той и Банко хукнаха по стълбите. Банко строши с приклад прозореца до вратата, промуши ръка през отвора и завъртя ключа, пъхнат от вътрешната страна. Влизайки, чуха как и другаде в къщата звънти счупено стъкло. Осмина срещу един. В отговор на въпроса на Макбет наистина ли се очаква Кодор да окаже съпротива, Дънкан обясни, че причината да настоява за зрелищен арест не е тази.
— Искам да изпратя послание към обществеността, Макбет: не сме по-снизходителни към нашите хора. Тъкмо обратното. Чупете прозорци, избивайте врати с ритници, вдигнете шум и изведете Кодор с белезници през главния вход, та всички да видят и после да разказват.
Макбет влезе пръв. Притискаше автомата към рамото си, а с поглед обхождаше коридора. Прилепи гръб към стената до входната врата. След ярката слънчева светлина отпреди малко очите му постепенно привикнаха към мрака. Явно всички завеси в къщата бяха спуснати. Банко влезе и продължи към дневната.
Атаката съвпадна с отделянето на Макбет от стената, за да го последва.
Нападателят изскочи от тъмното тясно стълбище безшумно и с бързината на мълния, блъсна Макбет в гърдите и го повали.
Макбет усети горещ дъх да лъха шията му, но успя да провре цевта на автомата между гърлото си и хищника и да цапардоса муцуната настрани така, че едрите зъби да се впият в рамото му, а не в гръкляна. Кучето разкъса плътта му. Макбет изкрещя от болка. Опита се да го удари пак, ала свободната му ръка се беше оплела в ремъка на автомата.