— Банко!
Нямаха информация Кодор да гледа куче. Винаги преди такива акции разузнаваха най-щателно има ли домашни любимци. Това обаче определено беше куче, и то адски мощно. Макбет усещаше как то избутва цевта на автомата. Стремеше се да захапе гърлото му. Още малко и ще впие зъби в сънната му артерия.
— Бан…
Кучето неочаквано се вцепени. Макбет извъртя глава и се вгледа право в изцъклените очи на звяра. Тялото му се отпусна и рухна върху Макбет. Той го отстрани от себе си и вдигна очи.
Над него стоеше Ситон. Протегна му ръка.
— Благодаря. — Макбет се изправи без чужда помощ. — Къде е Банко?
— Вътре с Кодор. — Ситон посочи дневната.
Макбет отиде до вратата. Бяха дръпнали настрани завесите и под ярката насрещна светлина от прозореца Макбет видя само силуета на Банко, вдигнал глава към тавана. Над него висеше ангел със слънчев ореол и глава, преклонена като в молитва за опрощение.
Измина един час.
Един час, откакто Макбет даде начало на операцията, до момента, когато Дънкан свика всички началници на отдели и звена в голямата заседателна зала на Главното управление.
Дънкан стоеше зад катедрата и преглеждаше куп листове. Както знаеше Дъф, началникът си бе записал какво и как да го каже, но в хода на речта си щеше да зареже бележките си и да предпочете да импровизира. Не защото директор Дънкан беше човек, податлив на спонтанни хрумвания — в никакъв случай. Просто се бе убедил, че има дар слово, защото у него разумът и чувствата съжителстваха в пълно равновесие. Рационалното и емоционалното формираха единство. „Дънкан е човек, който е наясно със себе си; затова умее да разбира и другите“ — мислеше си Дъф. Лидер с качества да увлича последователи. Ето такъв мъж искаше да бъде Дъф.
— Вече всички сте чули какво се случи — поде Дънкан сериозно и тихо и въпреки това в помещението гласът му се разнесе мощно, все едно извика. — И въпреки това държах да ви информирам лично преди пресконференцията следобед. Срещу един от служителите ни, ползващ се с най-голямо доверие, комисар Кодор, възникна сериозно подозрение в корупция. По всичко, уви, изглежда, че подозренията са напълно основателни. Мълвата му приписва връзки с бандата „Норс Райдърс“, срещу която вчера проведохме успешна операция. С оглед на съществуващия риск Кодор да се опита да унищожи доказателства или да избяга, днес сутринта в десет часа издадох заповед за незабавното му задържане.
Дъф се надяваше да споменат името му, но същевременно прояви разбиране към предпочитанието на Дънкан да запази подробностите в тайна. Защото, започнеш ли работа в полицията, бързо се научаваш, че казаната дума е хвърлен камък — няма връщане назад. Дъф здравата се сепна, когато Дънкан вдигна глава и каза:
— Старши инспектор Макбет, ще бъдете ли така любезен да дойдете тук и да направите кратка рекапитулация на ареста?
Дъф се обърна и видя как колегата му минава между столовете към подиума. И Макбет изглеждаше изненадан. Защото в такива случаи началникът на полицията обикновено не предоставяше думата на друг, а лично съобщаваше нужното — кратко и сбито — и после закриваше оперативката, та всички да се върнат към задълженията си и да подновят усилията в името на града.
Зад катедрата Макбет видимо не се чувстваше в свои води. Все още носеше черната униформа на Спецотряда, но под спуснатия цип се виждаше бяла превръзка над дясното му рамо.
— Та значи… — подхвана той.
Недотам елегантна встъпителна фраза, но пък и никой не очакваше шефът на Спецотряда да е словесен факир. Макбет си погледна часовника, все едно му предстоеше важна среща. Всички в залата обаче знаеха причината: рефлекс на обзет от колебание полицай, помолен да докладва. Поглежда си часовника, сякаш циферблатът ще освежи паметта му, извиквайки в нея почасовата хронология на събитията.
— В десет и петдесет и четири — Макбет се покашля два пъти — Спецотрядът нахлу в дома на комисар Кодор. Заварихме вратата на терасата открехната, но нямаше следи от взлом или някой да е влизал преди нас. Като изключим едно куче. Нищо не показва друг освен Кодор да е извършил деянието… — Едва сега Макбет отмести очи от часовника и погледна присъстващите. — Един стол лежеше съборен чак до вратата към терасата. Без да изпреварвам окончателното заключение на групата за оглед, ще изкажа предположението, че след като Кодор си е надянал въжето, не просто е отместил крак от стола, а се е оттласнал със засилване и при люлеенето тялото му е блъснало стола и го е прекатурило. Това предположение се потвърждава и от разпръснатите по пода екскременти на мъртвия. Тялото беше изстинало, всичко говореше в полза на версията за самоубийство. Колега от огледната група дори попита защо не прескочим задължителната процедура и не срежем въжето, за да смъкнем тялото, защото все пак Кодор цял живот е работил като полицай. Не му позволих…