Върху стационарния му телефон светна лампичка. Обаждане по вътрешна линия. Досещаше се кой е.
— Секунда, скъпа.
Натисна бутона под лампичката.
— Да, моля?
— Дъф? Дънкан съм. Става дума за днешната пресконференция.
— Да?
— Ще ми се да покажа, че случилото се не ни е парализирало и вече гледаме напред. Затова ще обявя името на временно изпълняващия длъжността началник на „Оргкрим“.
— Още… днес ли?
— Мислех да го оставя за началото на следващия месец, но понеже „Гангстерски групировки“ останаха без шеф, налага се да назнача човека веднага. Ще се качиш ли в кабинета ми?
— Разбира се.
Връзката прекъсна. Дъф се взираше в угасналата лампичка. Директорът на полицията никога не звънеше лично. Обикновено неговите секретарки съобщаваха на служителите да се явят в кабинета му. Временно изпълняващ длъжността. А впоследствие, след като приключат формалностите — срок за подаване на документи, обсъждане на кандидатурите в Съвета по назначенията и така нататък — ще поеме длъжността за постоянно. Чак сега Дъф забеляза другата светеща лампичка върху телефона. Съвсем беше забравил, че остави съпругата си да чака на линията.
— Ново двайсет, скъпа, трябва да затварям.
— Дано не е пак нещо лошо.
— Не е — засмя се Дъф. — Не е лошо. В никакъв случай. Скъпа, пусни си следобедните новини да чуеш името на новия шеф на „Оргкрим“.
— Охо?
— Целувка по врата.
С тази фраза не се бяха разделяли от години. Дъф затвори и хукна нагоре по стълбите към последния етаж. Просто не го свърташе да върви с нормален ход. Нагоре, нагоре, все по-високо и по-високо.
Секретарката го покани да влезе.
— Очакват те — усмихна се тя.
Тя никога не се усмихваше.
До овалната дъбова маса в обширния, но много пестеливо обзаведен кабинет на началника седяха четирима души — без Дънкан. Преждевременно побелелият и вече сложил за постоянно очила заместник на Дънкан Малком беше завършил философия и икономика в университета в Капитол, говореше много изискано и мнозина го смятаха за бяла врана в Управлението. С Дънкан го свързваше стара дружба. В мотивите за назначението му Дънкан подчерта нуждата на ръководството от широката компетентност на Малком. Злите езици обаче твърдяха друго: не ръководството, а Дънкан се нуждае от безрезервната подкрепа на Малком при срещи на високо равнище. До Малком, приведен напред, седеше бледият като албинос Ленокс — енергичен както винаги. Неговото антикорупционно звено се сформира по време на преструктурирането, проведено от Дънкан. Въпросът дали представката „анти“ да присъства в името породи кратка дискусия. Противниците дадоха пример с имената на други отдели — „Наркотици“, а не „Антинаркотици“, „Убийства“, а не „Антиубийства“ и прочее. Всъщност причината да нарекат звеното така беше, че по времето на Кенет отдел „Корупция“ си бе спечелил сред хората името „отдел „Корумпирани“.
От другата страна на Дънкан седеше секретарка, която водеше протокол на срещата, а до нея — полицай Кейтнес.
Понеже Дънкан не позволяваше да се пуши в кабинета му, на масата нямаше пепелници с угарки, които да подскажат на Дъф приблизително колко време присъстващите са прекарали там. Той обаче забеляза петна от кафе по бележниците на колегите си и почти празните им чаши. А ведрото, непринудено, почти лежерно настроение в кабинета подсказваше, че вече са стигнали до консенсус.
— Благодаря, задето се отзова толкова бързо, Дъф. — Дънкан му посочи последния свободен стол. — Ще карам по същество. Както вече казах, ще избързаме със сливането на твоите „Наркотици“ и „Гангстерски групировки“ в едно звено — „Оргкрим“. За пръв път изпадаме в такава критична ситуация, откакто заех този стол…
Дъф погледна пръста на Дънкан. Сочеше бюрото. Празният стол на началника беше голям, с висока облегалка, но не изглеждаше особено удобен. Прекалено твърд, без мека тапицерия. Стол тъкмо по вкуса на Дъф.
— … и смятам, че е време да покажа управленски замах. Ще бъде важен сигнал за обществото.
— Звучи ми разумно — кимна Дъф.
И на мига съжали за неуместната си реплика. Крайно самонадеяно от негова страна да дава оценка за поведенческата стратегия на началството.