— Татко настоява да запиша и право. Полицейската академия не давала достатъчна подготовка. Ти как мислиш, чичо Макбет?
— Слушай татко си.
— Но ти нали не си следвал право? — попита момчето.
— И виж докъде го докара — засмя се Банко. — Слушай, Флинс, трябва да си поставяш по-високи цели от онова, което са постигнали клетият ти баща и тоя неудачник.
— Но нали твърдиш, че нямам лидерски качества.
Макбет повдигна вежда и погледна Банко.
— Наистина ли си му казал така? Нали уж задачата на всеки баща е да вдъхва на децата си увереност, че могат да се справят с всичко — стига да са достатъчно упорити?
— Така е — потвърди Банко. — Наистина съм казвал, че Флинс не притежава лидерски качества, но не и че е напълно лишен от лидерски способности. Значи, просто трябва да поработи върху себе си. Той е умен, нужно е само да се научи да се осланя на преценката си. Тоест, да проявява инициатива, вместо непрекъснато да следва другите.
Макбет се обърна към задната седалка:
— Тежък характер е този твой баща, Флинс.
— Някои непрекъснато искат да командват и да се разпореждат, докато други са по-иначе устроени — сви рамене Флинс. — Какво странно има?
— Нищо — отговори Банко. — Но ако човек се стреми да постигне нещо, вероятно е добре да се промени.
— Ти да не би да си се променил? — попита Флинс с раздразнение в гласа.
— Навремето и аз бях като теб. Предпочитах други да поемат ръководните задачи. Ще ми се тогава да имаше кой да ми каже, че моите преценки с нищо не са по-лоши от тези на околните. Дори понякога са по-добри. А когато човек превъзхожда околните с точната си преценка, той просто трябва да ръководи. Дължи го на общността, да му се не види.
— Ти какво ще кажеш по въпроса, чичо Макбет? Възможно ли е човек да се промени и да стане лидер?
— Не знам. Според мен някои хора са родени лидери и стават такива по подразбиране. Подходящ пример е директорът на полицията Дънкан. Хора като него те заразяват с убежденията си, могат да те накарат да скочиш в огъня в името на някаква цел. Други пък — познавам и такива — не притежават нито вътрешно убеждение, нито лидерски качества, но тласкани от амбиция, в крайна сметка се добират до шефски стол. Случва се да са интелигентни, да притежават обаяние и способност да убеждават, ама на практика не разбират хората. Защото не виждат по-далече от носа си. Разбират и виждат едно-единствено нещо: себе си.
— За Дъф ли говориш? — усмихна се Банко.
— Кой е Дъф? — полюбопитства Флинс.
— Не е важно — махна пренебрежително Макбет.
— Хайде де, чичо Макбет, нали уж идеята е да уча нови неща!
Макбет въздъхна.
— С Дъф отраснахме заедно в сиропиталище. После заедно завършихме Полицейската академия. Бяхме приятели. Сега той оглавява „Наркотици“. Не съм изгубил надежда да му дойде умът в главата и поне малко да се промени.
— Слабо вероятно — засмя се Банко.
— Шефът на „Наркотици“, казваш… Да не е един, дето има белег през цялото лице?
— Същият — потвърди баща му.
— Откъде му е този белег?
— Има го по рождение — отвърна Макбет. — Пристигнахме, Флинс! И да залягаш над учебниците!
— Слушам, чичо Макбет.
Обръщението „чичо“ Флинс бе запазил от детските си години и сега го използваше малко иронично. Ала, докато го гледаше как притичва под дъжда до главния вход на Полицейската академия, Макбет усети как въпреки всичко това „чичо“ сгрява сърцето му.
— Свястно хлапе — отбеляза той.
— Родете си деца. — Банко изведе волвото на улицата. — Голяма благодат са.
— Знам, но за Лейди май вече е късно.
— Ами тогава с някоя по-млада. Да речем, на твоята възраст.
Макбет мълчеше, вторачен замислено през прозореца.
— Когато преди малко червеното човече на светофара светна, си мислех за смъртта — сподели той.
— Заради Кодор, нали? С Ангъс поговорихме, докато стояхме пред трупа му.
— На религиозни теми ли?
— Не. Той каза, че не разбирал защо богати и облагодетелствани хора слагат край на живота си. Да, Кодор изгуби работата си и навярно щяха да го осъдят да излежи кратка присъда, но после го очакваше дълъг, безгрижен живот. Обясних на Ангъс, че проблемът е в падението. И в разочарованието, когато осъзнаеш несъответствието между високите ти очаквания за бъдещето и реалността. Затова е важно човек да не храни прекомерно смели надежди, да действа бавно, да не постига успехи преждевременно. Да вдига летвата постепенно, нали?
— Ти обещаваш на сина си по-добър живот от твоя, ако запише право.