— Пристигнаха — съобщи комисар Дъф с надежда хората му от „Наркотици“ да не доловят лекото, неволно потреперване на гласа му.
Очакваше „Норс Райдърс“ да изпратят трима-четирима, максимум петима души да приберат дрогата. Ала в бавно приближаващата в тъмното върволица той преброи дванайсет мотоциклета. Водачите на последните два возеха и по един пътник. Четиринайсет срещу неговите девет. „Ездачите“ положително бяха въоръжени. И то тежко. И въпреки това не неизгодното съотношение на силите предизвика вибратото в гласа на Дъф, а вълнението от сбъдването на най-горещото му желание: конвоя да предвожда именно главният, тарторът. Дъф потри ръце. Най-сетне ще му падне!
През последните няколко месеца се беше покрил вдън земя. Според мълвата червеният му „Индиан Чийф“ бил един от петдесетте мотоциклета, изработени специално по настояване на нюйоркската полиция през 1955 година, тоест цели две години след като моделът окончателно е снет от производство. Над закривена ножница, закрепена отстрани на мотоциклета, проблесна стомана. Възседналият го мъж просто нямаше кой друг да е, освен…
… освен Свено.
Някои слухове го изкарваха мъртъв, според други забягнал в чужбина, сменил си самоличността, отрязал си русите плитки и сега, седнал на тераса в Аржентина, се наслаждавал на старостта си и на възтънките си пурети.
Приказки — всякакви, но ето го сега пред очите на Дъф. Тарторът на престъпна банда и убиец на полицаи, който заедно със Сержанта бе основал „Норс Райдърс“ някъде след края на войната. Вербуваха млади мъже без родов корен, повечето от порутените къщи на фабрични работници покрай вонящата на клоака река. Осигуриха им нужната подготовка, приучиха ги към дисциплина, промиха им мозъците и ги превърнаха в отряд безразсъдни бойци, които Свено да използва за целите си. А именно: да разпростре властта си над целия град, да сложи ръка върху разрастващия се пазар на дрога. За известен период имаше изгледи начинанието на Свено да се увенчае с успех. Кенет и Главното управление ни най-малко не му пречеха, тъкмо обратното; от тях Свено си купи нужния му полицейски чадър. Проблемът идваше от конкуренцията. Домашно приготвената от Хеката дрога, известна като адска смес, чисто и просто беше по-добра, по-евтина и винаги налична в излишък на пазара. Но ако анонимният сигнал до Дъф не беше фалшив, предстоящата пратка щеше да е достатъчно голяма да реши за известно време проблемите на „Ездачите“ с доставките. Дъф се надяваше, но не смееше да повярва, докато четеше кратките редове, напечатани на машина, в писмото, адресирано лично до него. Това писмо му се струваше някак прекалено щедър подарък — а при правилното му приложение такъв подарък щеше да изстреля началника на „Наркотици“ нагоре по кариерната стълбица. Директорът на полицията Дънкан още не бе успял да постави свои хора на всички възлови постове в Главното управление. Например, отдел „Гангстерски групировки“ се оглавяваше от стария негодник Кодор, навремето приближен на Кенет. Кодор си запази мястото, защото не намериха конкретни доказателства, че е корумпиран. Това обаче беше само въпрос на време. А Дъф се водеше човек на Дънкан. Когато името на Дънкан започна да се спряга за директор на полицията в града, Дъф му се обади в Капитол и съвсем недвусмислено, макар и малко високопарно, му декларира, че ако градската управа избере за началник не Дънкан, а някой от шайката на Кенет, Дъф ще си хвърли оставката. Не беше изключено Дънкан да е прозрял користен мотив зад това свидетелство за безусловна лоялност. Е, и? Дъф изпитваше най-искрено желание да подкрепи плана на Дънкан за почтена полиция, която на първо място да служи на хората. Ако това желание му помогне да се уреди и с кабинет по високите етажи на Главното управление — още по-добре. Кой не се стреми към повишение?
Това — в дългосрочен план. Сега, тази вечер, се бе съсредоточил върху една-единствена цел: да отнесе главата на онзи върху мотоциклета.
На Свено.
Той се явяваше едновременно средство и цел.
Дъф си погледна часовника. Часът съвпадаше с посоченото в писмото — до минута. Притисна два пръста към вътрешната страна на китката си. Пулсът му туптеше ускорено. Вече не просто се надяваше. Почти бе повярвал.
— Много ли са, Дъф? — попита някой шепнешком.