Независимо дали излизаше на печалба, или не, Лейди не бе извървяла целия този път, за да движи бардак, както правеха в „Обелиска“. С най-голямо удоволствие им отстъпваше утайката — и бездруго нямаше желание такива отрепки да се мяркат под кристалните полилеи на „Инвернес“. Под луксозните кристални полилеи на „Инвернес“. Но — беше ясно — трябваше да намери начин да се измъкне от временната стагнация. Кредиторите започнаха да задават въпроси. Отговорът й никак не им хареса: „Инвернес“ се нуждае не от по-евтини питиета, а от повече и по-големи кристални полилеи.
В момента обаче не състоянието на бизнеса й безпокоеше Лейди. А зависимостта. И забавянето на Макбет. Той винаги се обаждаше, когато знаеше, че ще закъснее. Случилото се по време на операцията по залавянето на Свено го разтърси дълбоко. Той не го признаваше, но Лейди забелязваше промяната. Понякога й се струваше изненадващо мекушав. А тя със собствените си очи бе видяла как той отнема човешки живот, бе наблюдавала пресметливата му решителност преди мига на убийството, хладнокръвните му действия по време на самото убийство и после усмивката му без капка разкаяние.
Но този път беше различно — тя си даваше сметка. Този път ставаше дума за човек в безпомощно състояние. И макар невинаги да споделяше моралните принципи на мъже от рода на Макбет, Лейди бе наясно, че понякога подобни случки изтръгват почвата под краката му. Докато прекосяваше помещението, забеляза, че двамата мъжа на бара я загледаха. И двамата бяха по-млади от нея. Не я вълнуваха. Макар да се стремеше всячески да разпалва плътски желания, Лейди презираше всеки, който я пожелаеше. Всеки, с едно изключение. В началото и тя се изуми как така един-единствен мъж е способен да запълни изцяло и до краен предел и мислите, и сърцето й и да не остави място за нищо и никой друг. И често се питаше защо тя, която никога не бе обичала мъж, обича точно този. Навярно защото той обичаше у нея онова, което плашеше другите мъже. Силата й. Твърдия й характер. Интелигентността й, превъзхождаща тяхната, интелигентност, която тя не смяташе за нужно да крие. Да обича такива качества у една жена би могъл само истински мъжкар. Тя застана до големия прозорец и плъзна поглед към Бърта — черният локомотив, охраняващ входа пред фоайето на гарата — и оттам към Работническия площад, тресавището, където през годините Лейди бе виждала мнозина да затъват и да се давят. Дали Макбет не е…
— Любов моя.
Безчет пъти бе чувала този глас да шепти същите думи в ухото й. И въпреки това все едно й беше за пръв път. Той повдигна дългата й червена коса и когато устните му докоснаха тила й, по тялото й пробягаха сладостни тръпки. Подобен интимен жест не подхождаше на строго професионалното й поведение. Лейди знаеше, че двамата мъже на бара ги зяпат, ала не спря Макбет. Радваше се, че той е тук.
— Къде беше?
— В новия ми кабинет. — Той обви корема й с ръка.
— Нов кабинет ли имаш? — погали тя ръката му под лакътя.
Под върховете на пръстите си усети грапавата тъкан на белезите. Беше й разкрил от какво са: понеже се налагало да се боцка в тъмното, не виждал вените си; затова слепешком напипвал дупчицата от предишното инжектиране и забивал иглата на същото място. А стане ли ти практика и продължи ли няколко години, плюс неизбежните инфекции от време на време, ръцете ти заприличват на изподрани от бодлива тел. Сега Лейди не откри пресни следи от игла. От няколко години Макбет беше чист. Мина много време и тя — в прилив на детински оптимизъм — понякога решаваше, че се е излекувал.