Сега къщата им беше твърде голяма. Той чуваше, че радиото долу работи: Флинс залягаше над учебниците. Старателно момче беше, не жалеше усилия. И сигурно щеше да получи отплата за труда си, защото онези, дето всичко им иде отръки и изкарват добри оценки с лекота, често бързо се обезсърчават при първата срещната трудност. В такива моменти щеше да удари часът на Флинс, отрано принуден да полага старание и свикнал с мисълта, че ученето изисква усилие. Всичко щеше да е наред. Кой знае, навярно щеше да се запознае с някое момиче и да се ожени. А защо не и да заживеят тук, в тази къща. Все ще дойдат нови, по-добри времена. Особено сега, когато двамата с Макбет оглавиха борбата срещу организираната престъпност в този град. Назначението на Макбет се оказа за Банко голяма изненада — каквато беше и за другите в Главното управление. Долу, в мазето, спецполицай Рикардо си го каза в прав текст: трудно си представя Макбет и Банко в костюм и вратовръзка да чертаят таблици, да попълват графи и да изготвят бюджети. Или да разговарят важно-важно на коктейли с високопоставени полицаи, членове на градската управа и други големи клечки. Щяха да му покажат на Рикардо на какво са способни. Желание при всички случаи нямаше да им липсва. Изглежда, бе настъпил звездният миг на такива като Макбет, свикнали, че за да сбъднеш мечтите си, е нужно да се потрудиш. В Главното управление никой освен Дъф не знаеше колко пристрастен беше Макбет към дрогата през тийнейджърските си години; какви поражения му нанесе тази зависимост, колко безнадеждно изгубен бе някога. Докато патрулираше из улици, шибани от дъжд, веднъж Банко се натъкна на момче, свито на кравай върху пейката под навес на автобусна спирка. Момчето беше надрусано до безпаметност. Той го разтърси с намерението да го изгони, но нещо в умоляващите кафяви очи, в пъргавите движения, с които момчето се изправи, в стегнатото, атлетично тяло му подсказа, че пропадне ли това момче, ценен потенциал ще отиде на вятъра; че у него все още има какво да бъде спасено. И Банко отведе леко заекващия тийнейджър в дома си, даде му сухи дрехи, помоли Вера да му приготви нещо за ядене и да му постели да си легне. На следващия ден, неделя, Вера, Банко и момчето прекосиха тунела, излязоха на слънце от отвъдната страна и тръгнаха да се разхождат из безлесната хълмиста местност. Макбет разказа — първо със заекване, после съвсем гладко — че е израснал в сиропиталище и мечтае да работи в цирка. Показа им как умее да жонглира, отмери пет крачки от голям дъб, хвърли джобния нож на Банко и той се заби в дървото. Не им сподели откъде са белезите по ръцете му. Осмели се да го направи чак по-късно, след като се убеди, че може да се довери на Банко и Вера. Тогава обясни, че всичко започнало, след като избягал от сиропиталището, но не се впусна в подробности. През почивните дни тримата често излизаха на разходка и разговаряха, но Банко запомни въпросната неделя особено добре, защото в колата, на път към къщи, Вера му прошепна:
— Хайде да си направим едно такова момче.
Четири години по-късно гордият Банко изпрати Макбет до главния вход на Полицейската академия. Тогава Флинс беше на три години, а Макбет — чист, откакто бебето се роди.
Банко се обърна и погледна снимката върху нощното шкафче: той и Флинс под изсъхналото ябълково дърво в градината им през първия учебен ден на Флинс в Академията. Флинс носеше униформа, беше ранно утро, грееше слънце, сянката на фотографа падаше върху тях.
Банко чу как долу изстърга стол и как Флинс започна да снове напред-назад, ядно набивайки крак. Явно ученето не му спореше. Невинаги е лесно да схванеш всичко веднага. Да вникнеш в една материя, изисква време и воля; изисква да промениш себе си, изградените си мисловни и поведенчески стереотипи. Както отнема време и воля да се откажеш от дрогата, от бягството, към което си се пристрастил. Както отнема време и воля да промениш един град, да поправиш несправедливостите, да разчистиш саботьорите, корумпираните политици и мафиотите, да осигуриш на жителите въздух, годен за дишане.
Долу тропането утихна, Флинс пак беше седнал.
Нещата се получават, стига да го даваш полека и да работиш, да правиш необходимото.
Току-виж дори влакът пак тръгнал по закритата линия.
Банко отново се заслуша. Чуваше само тишина. И дъжд. Затвори ли очи, може да чуе и дишането на Вера до себе си в леглото.
Ускореният дъх на Кейтнес се успокои.
— Трябва да се обадя вкъщи. — Дъф целуна потното й чело и спусна крака върху пода.
— Сега ли?! — възкликна тя.
После бързо прехапа долната си устна и на него му стана ясно, че не е искала да се заяжда. Е, как да не се мисли за специалист по човешката психика!