— Сутринта Юън го болеше зъб. Искам да разбера как е минало при стоматолога.
Кейтнес мълчеше. Дъф прекоси апартамента гол. Тук често се разхождаше, както го е майка родила, защото жилището беше мансарда и нямаше опасност да надничат съседи. Пък дори и да надничаха, не би го смутило. Гордееше се с тялото си. Като си харесваше фигурата, компенсираше комплекса си заради диагоналния белег на лицето. Апартаментът беше голям, по-голям от възможностите на млада жена на държавна служба, и Дъф й предложи да поеме част от наема, защото много често нощуваше при нея. Кейтнес обаче отказа: баща й плащал квартирата.
Дъф влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и набра домашния номер във Файф.
Заслуша се в барабаненето на дъжда по капандурата над главата му. След третия сигнал за свободно тя вдигна — както винаги, независимо в коя част на къщата се намира.
— Аз съм. Как мина при зъболекаря?
— Юън е по-добре. Не съм сигурна дали го е болял точно зъб.
— А какво тогава?
— И други неща болят. Разплака се, попитах го какво има, но той не пожела да сподели и за да не го разпитвам, изтърси първото, което му дойде наум. Сега си легна.
— Хм… Утре се прибирам и ще поговоря с него. Какво е времето?
— Ясно. Грее луна. Защо питаш?
— Утре може всички да отскочим до езерото. Да се топнем.
— Къде си, Дъф?
Той се вцепени. Долови нещо особено в интонацията й.
— Как така къде? В „Гранд“, къде другаде? — И добави с малко преиграна веселост: — Вече е време изморените мъже да си лягат.
— По-рано тази вечер звъннах в „Гранд“ и от рецепцията ми казаха, че не намират запазена стая на твое име.
Дъф замръзна с телефона в ръката.
— Търсих те, защото Емили се затрудняваше с една задача, а нали знаеш колко съм скарана с математиката. Та къде си, казваш?
— В кабинета. — Дъф си пое дъх през устата. — Ще спя тук на канапето. Затрупан съм с работа. Съжалявам, че те излъгах за хотела, просто не ми се искаше да обременявам теб и децата. Едва преди малко свърших.
— Свърши?
Сконфузен, Дъф преглътна с мъка.
— С работата — побърза да уточни. — И въпреки цялата ми натовареност не ме направиха шеф на „Оргкрим“.
Дъф се сви. Чуваше се колко жалко звучи, все едно се опитваше да предизвика състраданието й, та тя да се смили над него и да го остави на мира.
— Все пак ти дадоха „Убийства“. Пък явно си се уредил и с нов кабинет.
— Моля?
— На последния етаж — понеже чувам как дъждът трополи. Е, ще затварям.
Чу се щракване и гласът й изчезна.
Дъф потрепери. Изведнъж стаята захладня. Да беше се наметнал с нещо, а не да ходи чисто гол.
Лейди слушаше дишането на Макбет. Потрепери.
През стаята мина студен полъх. На призрак. На дете. Тя почувства неистово желание да се измъкне от угнетителния мрак, да срути стените на затвора на мисълта си, оковал зад решетки майка й и баба й, да намери начин да се добере до светлото. Да се бори за свободата си, да пожертва нужното за място под слънцето. Или: да бъде слънцето. Да бъде звезда. Сияйна майка, която изразходва себе си, за да даде живот на други, ала докато гори, да е център на вселената. Именно. Гори. Както горяха сега дъхът и кожата й и гонеха студа от стаята. Тя плъзна ръка надолу по тялото си, усети как кожата й настръхва.
Беше същата мисъл като онзи път. Мисълта и решението, че просто трябва да се направи. Няма начин да се избегне. Единственият път минава направо и само направо, минава през всичко, все едно на какво се натъква — точно като куршум.
Сложи длан върху рамото на Макбет. Той спеше като младенец. За последен път спеше като младенец. Лейди го разтърси.
Обърна се към нея, изломоти нещо и посегна да я погали. Неизменно на нейните услуги. Задържа ръцете му в своите.
— Любов моя — прошепна му. — Трябва да го убиеш.
Той отвори очи и те светнаха в тъмното. Пусна ръцете му и докосна бузата му. Същото решение като онзи път.
— Трябва да убиеш Дънкан.
Шеста глава
Лейди и Макбет се запознаха в късна лятна вечер преди четири години. Беше един от онези редки дни, когато слънце грее от безоблачно небе, и Лейди беше убедена, че сутринта е чула да пее птичка. Ала след залез-слънце нощта пое смяната и над казино „Инвернес“ изгря лоша луна. Под нейния зрак Лейди стоеше пред главния вход на казиното, когато Макбет пристигна в брониран джип на Спецотряда.
— Лейди? — попита той и я погледна право в очите.