— Достатъчно са, та да се окичим с големи лаври, Ситон. А единият е толкова едра риба, че пипнем ли го, ще се прочуем в цялата страна.
Дъф избърса замъгленото стъкло. В тясното помещение стояха десетима напрегнати, потни полицаи. Мъже, чиито ежедневни задължения не включваха такъв тип задачи. В качеството си на шеф на „Наркотици“ Дъф еднолично взе решението да не показва анонимното писмо на никого и да използва за акцията хора само от своя отдел. Множеството случаи на подкупни ченгета и теч на информация изключваха да рискува да даде по-широка гласност на получения сигнал. Така Дъф смяташе да се оправдае пред Дънкан, когато началникът му поиска обяснение за соловата му изява. Всъщност Дъф не очакваше шефът да му трие сол на главата. За какво да го критикува? Че е конфискувал рекордно количество наркотици и е заловил тринайсетима гангстери на местопрестъплението ли?
Точно така — тринайсет. Не четиринайсет. Един щеше да загине на бойното поле — стига да се представи удобна възможност.
Дъф стисна зъби.
— Каза, че ще бъдат само четири-пет човека. — Ситон се приближи до прозореца.
— Шубе ли те е, Ситон?
— Мен не, но теб би трябвало да те е страх, Дъф. Разполагаш с деветима души, а аз съм единственият с опит в спецоперации.
Ситон го изрече, без да повишава глас. Беше мършав, жилест, плешив мъж. Дъф не знаеше точно откога Ситон работи в полицията, но беше сигурен, че е бил в системата още по времето на Кенет. На драго сърце би се отървал от него. Не разполагаше с основания да го подозира в непочтеност. Просто усещаше нещо смущаващо у Ситон, макар да не можеше да го конкретизира.
— Защо не повика Спецотряда, Дъф?
— Колкото по-малко хора са въвлечени…
— … с толкова по-малко ще си делиш славата. Защото, ако не греша, това или е призрак, или небезизвестният Свено. — Ситон посочи мотоциклета „Индиан Чийф“, спрял пред трапа към М/К „Ленинград“.
— Свено ли казахте? — обади се изплашен глас в тъмното зад гърба им.
— Да — плюс още дузина главорези — отвърна високо Ситон, без да откъсва поглед от Дъф. — Ако не и повече.
— О, мамка му — изруга друг.
— Дали да не се обадим на Макбет? — предложи трети.
— Чуваш ли? — попита Ситон. — Дори подчинените ти искат Спецотряда да поеме акцията.
— Я млъквай! — процеди Дъф. Обърна се и посочи с показалец обявление на стената. — Тук пише, че в петък, шест часа сутринта, М/К „Гламис“ ще отплава за Капитол и си търси помощен персонал за камбуза. Вие вече дадохте съгласието си да участвате в тази мисия, но сега имате благословията ми да кандидатствате за готвачи. И заплащането, и храната, говори се, били по-добри. Желаещите да вдигнат ръка.
Дъф примижа срещу тъмнината към безличните, неподвижни силуети. Опита се да разшифрова мълчанието. Вече съжаляваше, че ги предизвика. Какво ще прави, ако някой от тях наистина вдигне ръка? Обикновено избягваше да се поставя в зависимост от други, но сега се нуждаеше от всеки един от хората пред себе си. Съпругата му твърдеше, че предпочитал да действа соло, защото не харесвал хората. В думите й навярно имаше нещо вярно. Истината обаче по-скоро беше, че хората не го харесват. Никой не му демонстрираше открита неприязън, ала явно черта от характера му — Дъф не знаеше точно коя — отблъскваше околните. Външността и самочувствието му, той знаеше, привличаха определен тип жени, защото той беше учтив, с широка обща култура и по-интелигентен от мнозина.
— Никой? Сериозно? В такъв случай ще се придържаме към плана с няколко дребни промени. Ситон с трите си момчета тръгва надясно и покрива задната половина от колоната. Аз с моите трима поемам наляво. Ти, Сиуард, притичваш наляво и заобикаляш така, че да се озовеш зад бандата и да завардиш трапа, та никой да не може да се качи на борда и евентуално да се измъкне. Разбрано?
Ситон се покашля.
— Сиуард е най-млад и…
— … и най-бърз — прекъсна го Дъф. — Не съм питал за възражения, попитах дали сте разбрали инструктажа. — Огледа безизразните лица пред себе си. — Приемам го за положителен отговор. — Дъф пак се обърна към прозореца.
Нисък, силно кривокрак мъж с бяла капитанска фуражка се заклатурка надолу по трапа под проливния дъжд. Спря пред „ездача“, възседнал червения мотоциклет. Не бе изгасил двигателя и не си беше свалил каската, само бе вдигнал визьора и арогантно разкрачен, слушаше капитана. Изпод каската две руси плитки се спускаха чак до надписа „Норс Райдърс“.
Дъф си пое дълбоко въздух. Провери си пистолета.
Лошото беше, че всъщност Макбет вече се бе обадил. И той получил същия анонимен сигнал — само че по телефона. Предложи на Дъф подкрепление от Спецотряда. Дъф отказа — ставало дума само за един камион — и помоли Макбет да запази информацията в тайна.