— Този някой случайно да не сте вие?
Хеката се усмихна тайнствено, взе чашата, обърна дебелия си задник към Бонъс и се наведе към телескопа.
— В момента спускат пратката на сушата.
Бонъс стана и отиде до прозореца.
— Кажете ми, защо не ударите Свено, а предпочитате да сте само зрител? Намесите ли се, хем ще ликвидирате единствения си конкурент, хем ще пипнете четири тона и половина качествен амфетамин, а после ще го продадете на улицата за… колко милиона?
Хеката отпи от шампанското, без да отмества очи от окуляра.
— Мммм… „Круг“. Водят го най-хубавото. Затова пия само такова. Но кой знае, поднесат ли ми друга марка, току-виж ми допаднала и съм минал на нея.
— Не искате на пазара да се появи нещо по-различно от вашата адска смес ли?
— Капитализмът и свободната конкуренция са моята религия. Кълна се в тях. Но право на всеки човек е да следва природата си и да се бори да наложи монопол и хегемония. А дълг на обществото е да се опитва да воюва с нас. Ние просто си играем ролите, Бонъс.
— Амин.
— Тихо! В момента предават парите. — Хеката потри ръце. — Време е за шоу…
Дъф стоеше до входната врата с ръка на дръжката, вслушваше се в дишането си и се опитваше да обхване с поглед хората си. Те се бяха подредили в колона нагоре по тясното стълбище зад него. Течаха последни приготовления преди началото на акцията. Едни сваляха предпазителите на оръжията си, други даваха финални напътствия на свой другар. Трети си шепнеха молитвата.
— Куфарът е предаден! — извика Ситон от горния етаж.
— Сега! — изкомандва Дъф, блъсна вратата и се прилепи към стената.
Мъжете се запровираха един по един покрай него и изскачаха навън в тъмнината. Последен излезе Дъф. Усети дъждовни капки по главата си. Видя движещи се силуети. Два-три мотоциклета стояха без водач. Дъф вдигна мегафона към устата си:
— Полиция! Останете по местата си и вдигнете високо ръце! Повтарям, полиция! Останете по…
Първият изстрел пръсна стъклото на вратата зад гърба му, вторият жулна панталона му. Пат-пат-пат! Звукът напомняше пуканки в микровълнова. Автоматично оръжие. Мамка му.
— Стреляйте! — изкомандва Дъф, захвърли мегафона, плонжира и докато се опитваше да се прицели с пистолета, установи, че е попаднал в локва.
— Недейте! — прошепна някой до него.
Дъф вдигна глава. Ситон. Стоеше неподвижно с отпусната надолу пушка. Какво, акцията ли саботираше? Как смееше да…?
— Заловиха Сиуард — прошепна Ситон.
Дъф премига енергично, заслепен от мръсните пръски в очите си, и устреми поглед напред. Взе на прицел един от „Норс Райдърс“. Онзи си седеше спокойно на мотоциклета с автомат, насочен към полицаите, без да стреля. Какво ставаше тук, дявол да го вземе?
— Не мърдайте от шибаните си места и всичко ще бъде наред. — Плътният глас дойде от тъмното извън обсега на прожекторите. Определено не се нуждаеше от мегафон.
Чак сега Дъф забеляза, че седалката на мотоциклета „Индиан Чийф“ е празна. Две фигури се сляха в сумрака; от каската на по-високия силует стърчаха рога, а той държеше пред себе си фигура, с една глава по-ниска. С изгледи да се скъси с още една глава. В мрака проблесна острие на сабя: Свено я бе опрял в гърлото на Сиуард.
Дъф се опита да се изправи.
— Сега — прогърмя басовият тембър на Свено изпод вдигнатия визьор — ние си прибираме багажа и се омитаме. Тихо и кротко. Двама от хората ми ще останат да ви пазят — да не ви щукне някоя глупост. Например, да тръгнете подире ни. Ясно?
Дъф се сгърчи и пак се надигна.
— На твое място щях да си остана в калта, шефе — прошепна Ситон. — И бездруго вече здравата оплеска пейзажа.
Дъф си пое дъх. Издиша. Пак вдиша. Мамка му, мамка му!
— Е? — Банко насочи снайпера към действащите лица на кея.
— Май все пак ще се наложи да впрегнем младежта — изкоментира Макбет. — Но да изчакаме още малко. Нека първо Свено и хората му се оттеглят от сцената.
— Какво? И ще ги оставим да се измъкнат — с камиона и дрогата?
— Не казах това, скъпи Банко. Предприемем ли нещо сега, долу ще стане касапница. Ангъс?
— Да, шефе? — отзова се мигом младежът.
Имаше будни сини очи, открито лице — по него емоциите стояха като изписани с едър шрифт — и дълга руса коса, каквато друг началник освен Макбет не би разрешил. Макбет беше убеден в необходимата физическа подготовка на Ангъс и Улафсон. Сега им оставаше да натрупат и практически опит. Конкретно на Ангъс му трябваше да позакоравее. По време на интервюто за работа сподели и причината да прекъсне следването си в семинарията: осъзнал, че Бог няма; единствено хората са способни да спасят и себе си, и себеподобните си. Затова вместо свещеник решил да стане полицай. За Макбет мотивацията на младежа беше достатъчно убедителна. А и му хареса безстрашието на Ангъс, куражът му да търпи последствията от идейните си лутания. Но Ангъс трябваше да се научи да владее емоциите си и да проумее, че в Спецотряда работят действени практици, занаятчии, които вършат черната работа, за да бъде гарантирано върховенството на закона, философстването е за други.