— Слез от задната страна, докарай колата и стой в готовност при задния изход.
— Слушам. — Ангъс стана и излезе.
— Улафсон?
— Да?
Макбет му хвърли поглед. Неизменно полуотворената уста, фъфленето, примижалите очи и дипломата с нисък успех от Полицейската академия породиха сериозно колебание у Макбет, когато Улафсон пожела да го вземат в Спецотряда. Момчето обаче настоя и Макбет реши да му даде шанс, както навремето и той получи такъв. А и му трябваше снайперист да наследи Банко и макар теоретичните дисциплини явно да не бяха силна черта на Улафсон, Господ го бе надарил с фантастични стрелкови умения.
— На последния изпит ти счупи двайсетгодишния рекорд, поставен от онзи, дето лежи ей там. — Макбет посочи Банко. — Поздравления. Уникално постижение. Знаеш ли какво означава?
— Ами… не, шефе.
— Чудесно, защото точно в момента то не означава нищо. Днес ще гледаш старши инспектор Банко и ще попиваш. Днес не ти ще бъдеш героят. По-нататък ще видим. Разбрано?
Отпуснатата челюст и долната устна на Улафсон се размърдаха, но така и не успяха да произведат отговор. Той само кимна.
— Сигурно все пак си леко притеснен? — Макбет сложи длан върху рамото му.
— Малко, шефе.
— Нормално е. Опитай се да се отпуснеш. И още нещо, Улафсон.
— Да?
— Не пропускай.
— Какво става? — поинтересува се Бонъс.
— Оттук нататък сценарият ми е напълно ясен. — Хеката изправи гръб и завъртя телескопа настрани. — Това вече не ми трябва.
Седна в креслото до Бонъс. Бонъс и друг път беше забелязвал навика му да се разполага до човека, а не отсреща. Навярно не му допадаше да е изложен на погледа на събеседника си.
— Хванаха ли Свено и амфетамина?
— Обратното. Свено хвана един от хората на Дъф.
— Какво?! Това не ви ли притеснява?
— Никога не залагам само на един кон, Бонъс. Повече ме тревожи общата картина. Какво ще кажеш за началник Дънкан?
— За заканата му да ви залови ли?
— Самата закана не ме безпокои, но той отстрани мнозина от бившите ми партньори в полицията и това вече започна да създава сътресения на пазара. Хайде, Бонъс, ти разбираш от психология. Виждал си Дънкан, чувал си го да говори. Наистина ли е толкова неподкупен, колкото го изкарват?
— Всеки си има цена — сви рамене Бонъс.
— Напълно си прав, но тази цена невинаги се измерва в пари. Не всички са толкова елементарни като теб.
Бонъс пропусна язвителната реплика покрай ушите си просто защото не я възприе като обидна.
— За да разбере човек как да подкупи Дънкан, е нужно да проумее стремежите му.
— Дънкан се натяга да служи на общото благо — подхвърли Хеката. — Да спечели любовта на града. Да му издигнат паметник, но не по негова инициатива.
— Значи ще ви се опъне. По-лесно е да подкупиш алчни вредители като нас, отколкото стожери на обществото от рода на Дънкан.
— Не бих окачествил Дънкан като стожер на обществото.
— И защо?
— Опитите на отделния индивид да забогатее обуславят всеобщия прогрес — гласи основният постулат на капитализма. Това си е закономерност и се случва, независимо даваме ли си сметка, или не. Такива като нас двамата са стожери на обществото, а не заблудени идеалисти от типа на Дънкан.
— Сериозно ли мислите така?
— Така е мислел социалният философ Адам Хенд.
— Че производството и продажбата на наркотици служат на общественото благо?
— Че всеки, който удовлетворява някакво пазарно търсене, участва в градежа на обществото. Хора от сорта на Дънкан, с техния стремеж да наложат контрол и ограничения, са противоестествени и в дългосрочен план вредни за всички ни. Затова в името на обществения интерес ме занимава как да бъде обезвреден Дънкан. Кое е слабото му място? Какво да използваме: секс, дрога, семейни тайни?
— Признателен съм ви за доверието, сър, но наистина нямам представа.
— Много жалко. — Хеката тупна леко бастуна в мокета, докато наблюдаваше как един от младежите се мъчи да отвори нова бутилка шампанско. — Жалко, защото започнах да подозирам, че Дънкан има една-единствена ахилесова пета.