Комов няколко секунди замислено се поклащаше от пръсти на пета.
— Добре — проговори най-после той, — нека бъде така. Както искате, само да не ни пречат. Нека бъде така.
Той бързо напусна кабината. Вандерхузе се обърна към мене.
— Стас, моля те, предай я. И вече е време за обяд, ти как смяташ? — Стана и замислено произнесе една от загадъчните си фрази; — Стига да има алиби, трупове ще се намерят.
Аз зашифровах радиограмата и я изпратих с извънреден импулс. Беше ми някак тревожно. Нещо съвсем наскоро, буквално преди минута, се бе забило в подсъзнанието ми като трън и ме глождеше. Поседях пред радиостанцията, вслушвах се. Да, съвсем друго е — да се вслушваш, когато знаеш, че корабът е пълен с народ. Ето, по кръговия коридор премина бързо Комов. Походката му винаги е една такава, сякаш бърза за някъде, но същевременно знае, че може и да не бърза, тъй като без него нищо няма да започне. А сега Вандерхузе боботи нещо неразбрано. Мая му отговаря и гласът й е както обикновено — висок и независим, изглежда, вече се е успокоила или поне се владее. И няма нито тишина, нито пустота, нито мухи в паяжина… Изведнъж разбрах какъв беше трънът: гласът на умиращата жена в моята халюцинация и умрялата жена в разрушения звездолет… Съвпадение, разбира се… Страшничко съвпадение, без съмнение.
Глава трета
ГЛАСОВЕ И ПРИЗРАЦИ
Колкото и да е странно, но спах като убит. Сутринта станах както обикновено половин час преди другите, изтичах до кухнята да проверя готова ли е закуската, прескочих до кабината да видя как са моите момчета и след това изскочих навън да правя ведрина. Слънцето още не се беше вдигнало над планините, но вече беше съвсем светло и много студено. Ноздрите ми залепваха, ресниците се смръзваха, размахвах ръце колкото сила имам, прикляквах и изобщо бързах да свърша по-скоро и да се върна на кораба. И изведнъж забелязах Комов. Както изглежда, днес той беше станал преди мен, бе ходил някъде и сега се връщаше откъм строителната площадка. Комов вървеше не както обикновено, а бавно, сякаш беше замислен, и разсеяно се потупваше по крака с някакво клонче. Вече свършвах ведрината, когато той се приближи досами мен и ме поздрави. Естествено, аз също го поздравих и вече се канех да се гмурна в люка, но той ме спря с въпроса си:
— Кажете, Попов, когато оставате тук сам, отлъчвате ли се нанякъде от кораба?
— Тоест? — учудих се дори не толкова на въпроса му, колкото на самия факт, че Генадий Комов благоволи да се заинтересува как си прекарвам времето. Отношението ми към Генадий Комов беше сложно. Не го обичах много.
— Тоест — дали ходите някъде? До блатото, например, или към хълмовете…
Мразя този маниер — когато говориш с човека, да гледаш някъде встрани, а не в него. При това сам да си облечен в топъл кожух с качулка, а човекът само по едно спортно кастюмче на голо. Но въпреки всичко Генадий Комов си беше Генадий Комов и затова, обхванал с ръце раменете си и подскачайки на място, отговорих:
— Не. И без това не ми стига времето. Не ми е до разходки.
Най-после той благоволи да забележи, че замръзвам, и вежливо посочи с клончето към люка, като каза! „Моля. Студено е“. Но в кесона отново ме спря.
— А роботите отдалечават ли се от строителната площадка?
— Роботите ли? — Не можах да разбера накъде бие. — Не. Защо?
— Е, как да кажа… Например за строителни материали.
Той постави грижливо клончето до стената и започна да отваря ципа на кожуха си. Взех да се ядосвам. Ако по някакъв начин беше подушил за нередностите в моята строителна система, първо, това не беше негова работа и, второ, можеше да ми го каже направо. Що за разпит, наистина.
— За кибернетичната система от този тип — колкото се може по-сухо казах аз — строителен материал е това, което е под краката й. В дадения случай — пясък.
— И камъни — добави той небрежно, като закачваше кожуха си на закачалката.
Засегнах се. Но това съвсем не беше негова работа и затова отговорих предизвикателно:
— Да! Ако се случи, и камъни.
Той ме погледна за пръв път в очите.
— Попов, боя се, че ме разбрахте неправилно — с неочаквано мек глас каза той. — Аз не смятам да ви се меся в работата. Просто имам някои съмнения и се обърнах към вас, тъй като сте единственият човек, който може да ги разреши.
Какво пък, на доброто отговарям с добро.