— Общо взето, камъни, разбира се, не са им нужни — казах. — Вчера имаше някакъв дефект в система я машините разхвърлиха тези камъни по цялата стротелна площадка. Кой знае за какво им беше нужно. След това, естествено, ги махнаха.
Той кимна.
— Да, видях. А повредата каква беше?
Разказах му накратко за вчерашния ден, без, разбира се, да засягам интимните подробности. Той слушаше, кимаше, а след това взе клончето си, благодари ми за разяснението и си тръгна. Едва в каюткомпанията, когато дояждах кашата от елда и студено мляко, съобразих, че така и не ми стана ясно що за съмнения бяха завладели любимеца на доктор Мбога и доколко успях да ги разреша. И изобщо дали успях. Престанах да ям и погледнах Комов. Не, изглежда не бях успял.
Изобщо Генадий Комов винаги имаше вид на отнесен човек. Той вечно се вглеждаше някъде в далечината и си мислеше за нещо свое, дяволски възвишено. Слизаше на земята само в случаите, когато някой или нещо, случайно или умишлено, ставаше пречка за неговите проучвания. Тогава, без да му трепне ръката, често съвършено безпощадно, той отстранява пречката и отново се възнася на своя Олимп. Във всеки случай така поне разказваха за него и в същност нямаше място за чудене. Когато човек се занимава с проблемите на чуждопланетната психология, при това успешно, бори се на най-предна линия и съвсем не се жали; когато освен всичко това е и един от изтъкнатите „футурмайстори“ на планетата, тогава много неща могат да му бъдат простени и човек да се отнася към маниерите му с известно снизхождение. В края на краищата всички не могат да бъдат така обаятелни като Горбовски или доктор Мбога.
От друга страна, през последните дни все по-често си спомнях с учудване и горчивина за възторжените разкази на Татяна, която беше работила с Комов цяла година, според мен беше влюбена в него и го представяше като рядко общителен човек, с изтънчено остроумие и така нататък. Тя направо така го наричаше: душата на колектива. Що за колектив е бил с такава душа, не можех да си представя.
И така, Генадий Комов винаги ми правеше впечатление на отнесен човек. Но днес по време на закуската той надмина себе си. Солеше обилно яденето си. Посоляваше, опитваше и разсеяно изпращаше чинията си в шахтата за отпадъци. Объркваше горчицата с маслото. Намазваше сладкия сухар, опитваше го и разсеяно го отпращаше след чинията. На въпросите на Яков Вандерхузе не отговаряше, но затова пък се впи като пиявица в Мая, искаше да разбере дали при заснимането са винаги двамата с Вандер или понякога се разделят. И още, от време на време той изведнъж започваше нервно да се оглежда, веднъж дори скочи, изтича в коридора, бави се няколко минути и се върна, сякаш нищо не се е случило — пак замаза сухарите с горчица дотогава, докато не прибраха злополучната горчица съвсем.
Мая също нервничеше. Отговаряше рязко, гледаше в чинията си и по време на закуската не се усмихна нито веднъж. Впрочем разбирах добре какво ставаше с нея. Ако бях на нейно място, също щях да нервнича пред подобно мероприятие. В края на краищата Мая ми беше връстница и макар да имаше много повече опит от мене, това съвсем не беше опитът, който щеше да й бъде нужен днес.
С една дума, Комов явно нервничеше, Мая нервничеше, Вандерхузе също започна да се безпокои, наблюдавайки ги, а на мен ми стана ясно, че ще бъде съвсем неуместно да повдигам сега въпроса за моето участие в предстоящата експертиза. Разбрах, че днес пак ми предстои цял работен ден, изпълнен с тишина и пустота, и също почнах да нервнича. Атмосферата на масата стана напрегната. И тогава Вандерхузе, като командир на кораба и лекар, реши да успокои духовете. Той вдигна глава, издаде напред долната си челюст и дълго ни гледа с присвити очи. Рисовите му бакенбарди щръкнаха. За начало ни разказа няколко анекдота из бита на космонавтите. Анекдотите бяха стари и изтъркани, аз се насилвах, за да се усмихна, Мая не реагираше никак, а Комов — някак странно. Слушаше внимателно и сериозно, на най-смешните места кимаше, а след това огледа замислено Вандерхузе и произнесе внушително:
— Яков: знаете ли, на вашите бакенбарди много ще пасват снопчета косми на върха на ушите.
Това беше добре казано и при други обстоятелства щях да се зарадвам на шегата, но сега тя ми се стори съвършено нетактична. Впрочем самият Вандерхузе очевидно беше на противоположно мнение. Той се усмихна самодоволно и със свит пръст разроши бакенбардите си — най-напред левия, след това десния — и ни разказа следната история.
На една цивилизована планета се появил жител на Земята, установил контакт и предложил на аборигените услугите си на най-голям специалист на Земята по конструиране и експлоатация на вечни двигатели от първи род. Естествено, аборигените зяпнали в устата този посланик на свръхразума и по негови указания, без да се бавят, се заели със строителството. Построили го. Но вечният двигател не работел. Земният жител въртял колелата, пълзял сред лостовете и разните зъбни колелца и ругаел, че всичко е направено не както трябва. „Технологията ви, казал, е изостанала, тези възли трябва коренно да се преустроят, а пък онези изобщо да се заменят, вие как мислите?“ Аборигените нямало къде да мърдат. Захванали се да преправят и коренно да променят. И тъкмо завършили работата си, изведнъж от Земята долетяла ракетата на „Бърза помощ“, санитарите хванали изобретателя и му били нужната инжекция, лекарят се извинил на аборигените и ракетата отлетяла. Аборигените, тъжни и смутени, срамувайки се да се погледнат в очите, започнали да се разотиват и в този момент забелязали, че двигателят заработил. Да, приятели мои, двигателят заработил и продължава да работи и досега, ето вече сто и петдесет години.