Тази простичка история ми хареса. Веднага разбрах, че Вандерхузе я беше измислил сам и по всяка вероятност ей-сега. За мое голямо учудване, Комов също я хареса. Още по средата на разказа, той престана да блуждае с поглед по масата, за да търси горчицата, втренчи се във Вандерхузе и не престана до края да го гледа с присвити очи, а след това се изказа в смисъл, че идеята за невменяемостта на един от партньорите по контакт му се струвала теоретически любопитна. „Във всеки случай, досега общата теория на контакта не е имала пред вид тази възможност, макар че още в началото на двадесет и първи век някой си Щраух е предлагал в съставите на екипажите на космическите кораби да се включват шизоиди. Още тогава е било известно, че шизоидните типове притежават ярко изразена способност към непреднамерено асоцииране. В хаоса на неизвестното нормалният човек ще не ще се стреми да види чертите на познатото, известното му от по-рано, стереотипното; шизоидът, напротив, не само вижда всичко така, както е в действителност, но е способен и да създава нови стереотипи, пряко следствие на съкровената природа на разглеждания хаос. Между впрочем — продължи Комов, като постепенно се разпалваше, — оказва се, че това свойство е много общо за шизоидните представители на различните типове разум. А тъй като теоретически съвсем не е изключена възможността обект на контакта да се окаже именно шизоиден индивид и тъй като неоткритата своевременно шизоидност може да има най-тежки последствия в хода на контакта, то проблемът, засегнат от вас, Яков, ми се струва достоен за определено научно внимание.“
Вандерхузе с усмивка обяви, че подарява идеята на Комов, и каза, че е време за тръгване. При тези думи Мая, която се беше заинтересувала и слушаше Комов с полуотворена уста, веднага посърна. Аз също посърнах; всички тези разговори за шизоидите предизвикаха у мен неприятни размисли. И ето какво се случи тогава.
Вандерхузе и Мая вече бяха излезли от каюткомпанията, а Комов се позабави на вратата, обърна се изведнъж, хвана ме здраво за лакътя и шарейки някак неприятно-втренчено по лицето ми със сивите си студени очи, тихо и бързо проговори;
— Стас, защо сте така унил? Случило ли се е нещо?
Онемях. Бях напълно сразен от наистина свръхестествената проницателност на този специалист по шизоидите. Но все пак успях мигновено да се съвзема. В момента се решаваха твърде важни за мен неща. Отстраних се и с безкрайно учудване попитах:
— Какво имате пред вид, Генадий Юриевич?
Погледът му продължаваше да шари по лицето ми и той ме попита още по-бързо и по-тихо:
— Страхувате ли се да останете сам?
Напълно се оправих от объркването си.
— Да се страхувам? — повторих въпроса му. — Е, това е твърде силно казано, Генадий Юриевич. Аз все пак не съм дете…
Той пусна лакътя ми.
— А може би ще полетите с нас?
Вдигнах рамене.
— Що се отнася до мен, с удоволствие. Но нали вчера имаше някакви повреди тук. Май ще е по-добре все пак да остана.
— Е, добре! — произнесе той неопределено, рязко се обърна и излезе.
Останах още малко в каюткомпанията, за да дойда окончателно на себе си. В главата ми беше бъркотия, но се чувствувах като след успешно взет изпит.
Те ми махнаха с ръка за довиждане и отлетяха, а аз не ги изпратих дори с поглед. Върнах се веднага в кораба, избрах си два стереофонични кристала, сложих ги на ушите си и се настаних в креслото пред моя пулт. Следях работата на момчетата, четях, приемах радиограми, беседвах с Вадик и Нинон (за мен беше утешение, че при Вадик също гърми музика), заех се с почистването на помещението, съставих разкошно меню, като взех предвид необходимостта от укрепване на душевните сили — и всичко това беше съпроводено с гръм, звън, виене на флейта и мяукане на некофони. Общо взето, убивах времето си старателно, безжалостно и с полза за мен и околните. И през цялото това убивано време неотлъчно ме гризеше мъчителната мисъл как Комов узна за моята слабост и какво смята да предприеме по този повод. Не можех да го разбера. Съмненията му, възникнали след похода до строителната площадка, разговорът за шизоидите, тази странна интерлюдия на вратата на каюткомпанията… Ама че работа, та нали той ми предложи да летя заедно с тях, явно се страхуваше да ме остави сам! Нима това е толкова забележимо? Но ето пък че Вандерхузе не забеляза нищо…