Примерно в такива подсъзнателни мисли премина по-голямата част от моя работен ден. В петнадесет часа, много по-рано, отколкото очаквах, глайдерът се върна. Едва успях да дръпна от ушите си и да скрия кристалофоните, когато цялата компания нахлу в кораба. Посрещнах ги в кесона с внимателно обмислена сдържана приветливост, не задавах никакви въпроси по същество и само се осведомих няма ли желаещи да се подкрепят. Наистина, боя се, че след шестчасовия гръм и звън аз говорех малко височко, така че Мая, която за моя радост изглеждаше съвсем сносно, се втренчи в мен малко учудено, а Комов бързо ме огледа от главата до петите и веднага, без да каже нито дума, се скри в каютата си.
— Да се подкрепим ли? — замислено проговори Вандерхузе. — Стас, виж какво, сега ще ида в кабината да пиша изводите от експертизата, така че ако ти по някое време мимоходом ми донесеш чашка с нещо тонизиращо, ще бъде уместно, как смяташ?
Казах, че ще му занеса, Вандерхузе тръгна към кабината, а ние с Мая отидохме в каюткомпанията, където изцедих две чаши с тонизиращо питие — едната дадох на Мая, а втората отнесох на Вандерхузе. Когато се върнах, Мая крачеше с чаша в ръка из каюткомпанията. Да, тя беше много по-спокойна, отколкото сутринта, но все пак в нея се чувствуваше някакво напрежение, някаква натегнатост и за да й помогна да се успокои, попитах:
— Е, какво става с кораба?
Мая отпи голяма глътка, облиза устните си и като гледаше някъде край мен, каза:
— Стас, знаеш ли, всичко това не е току-така.
Почаках я да продължи, но тя мълчеше.
— Кое не е току-така? — попитах аз.
— Всичко! — Мая махна неопределено с ръката, в която беше чашата. — Кастриран свят. Анемичен. Помни ми думата: и този кораб е катастрофирал тук не случайно, и ние го открихме не случайно, и изобщо целият ни замисъл, целият проект — всичко ще се провали на тази планета! — Тя допи виното и постави чашата на масата. — Не се спазват елементарни правила за безопасност, повечето от тукашните работници са неопитни като теб, пък и като мен… и всичко само защото планетата е биологично пасивна. Нима това е важното! Че всеки човек с елементарен нюх още в самото начало ще почувствува тук нещо нередно. Някога тук е имало живот, но след това избухнала звездата и за един миг всичко се свършило… Биологично пасивна ли? Да! Но затова пък активна некротично. Ето и Панта ще бъде такава след еди-колко си години. Изкривени дървета, хилава тревица и всичко наоколо е пропито от древна смърт. Миризма на смърт, разбираш ли? Дори още по-лошо — миризма на бивш живот! Не, Стас, помни ми думата, тук пантианците няма да се приспособят, няма да изживеят никаква радост. Ново жилище за цяло човечество? Не, не ново жилище, а стар замък с призраци…
Трепнах. Тя забеляза, но го разбра неправилно.
— Не се тревожи — каза, като се усмихваше печално. — Аз съм напълно в ред. Опитвам се просто да изразя своите усещания и своите предчувствия. Виждам, че ти не можеш да ме разбереш, но сам отсъди що за предчувствия са, щом на езика ми са все такива думи: некротичен, призраци…
Разходи се пак из каюткомпанията, спря се пред мен и продължи:
— От друга страна, разбира се, параметрите на планетата са прекрасни, рядко срещащи се. Биологичната активност е почти нулева, атмосферата, хидросферата, климатът, топлинният баланс — всичко като по поръчка за проекта „Ноев ковчег“. Но си залагам главата, че никой от организаторите на този замисъл не е бил тук, а ако някой е бил, неговата интуиция, нюхът му за живот, така да се каже, не струват пукната пара… Ясно, всички те са стари вълци, целите в белези, преминали през какви ли не адове… интуицията им за материалната опасност е просто великолепна! Но виж, за това… — Тя щракна с пръсти и дори се намръщи от безсилието си да го изрази. — А впрочем откъде да зная, може някой от тях и да е усетил, нещо нередно, но как да го обясниш на онези, които не са били тук? А ти, ти поне малко разбираш ли ме?