И изведнъж усетих, че чувам нещо. Някакво шумолене, сякаш пробяга гущер. Навярно си помислих за гущер поради неотдавнашния разговор с Вадик, в действителност звукът се чуваше едва-едва и съвсем неопределено. След това в най-отдалечения край на кабината нещо тракна — и веднага някъде се проля струйка вода. Едва доловимо за слуха монотонно бръмчеше муха, попаднала в паяжина, в скоропоговорка бъбреха раздразнени гласове. И отново по коридора пробяга гущерът. Почувствувах, че се вдървявам от напрежение, и станах. В този момент закачих справочника, оставен на края на пулта, и той падна със страшен трясък на пода. Вдигнах го и пак с гръм и трясък го хвърлих на пулта. Заподсвирквах бодър марш и с твърда стъпка излязох в коридора.
Всичко идваше от тишината. Тишината и пустотата. Всяка вечер Вандерхузе ни го обясняваше пределно ясно. Човекът не е като природата — той не търпи празноти. Попаднал в пустота, стреми се да я запълни. Ако не е в състояние да я запълни с нещо реално, заселва я с видения и въображаеми звуци. За изминалите три дни аз се наслушах достатъчно на въображаеми звуци. Предполагам, че скоро ще започнат виденията…
Марширувах по коридора покрай празните каюти, библиотеката и арсенала, а когато минах край медицинската част, почувствувах лека миризма — свежа и едновременно неприятна — нещо като амоняк. Спрях и помирисах. Позната миризма. Макар че каква е — не е ясно. Надникнах в хирургическия кабинет. Постоянно включеният и готов за действие кибернетичен хирург — огромен бял октопод, закачен на тавана — ме погледна хладно със зеленикавите си очища и с готовност приповдигна манипулаторите си. Тук миризмата беше по-наситена. Включих аварийната вентилация и замарширувах по-нататък. Виж ти, до каква степен са се изострили сетивата ми. Всичко друго да, но обонянието ми никога не е било добро…
Завърших дозорния си маршрут в кухнята. Тя също беше изпълнена с различни миризми, но те ми бяха приятни. Кой каквото иска да си приказва, но в кухнята трябва да мирише. На другите кораби и в кухнята, и в кабината миризмата е еднаква. При мен не е така, няма и да бъде. Аз си имам свой ред. Чистотата си е чистота, но в кухнята трябва да мирише на хубаво. Вкусно. Възбуждащо. Мое задължение е четири пъти на ден да съставям менюто и забележете, при пълно отсъствие на апетит, защото апетитът и пустотата плюс тишината — по всяка вероятност са несъвместими…
Необходим ми беше не по-малко от половин час, за да съставя менюто. Тези тридесет минути бяха трудни, но аз направих всичко, каквото можах. След това включих готвача, обясних му менюто и отидох да видя как работят моите момчета.
Още от прага на кабината разбрах, че се е случило ЧП1. И трите работни екрана на моя пулт показваха пълен застой. Спуснах се към пулта и включих видеоекрана. Сърцето ми се сви: строителната площадка беше празна. Никога досега не беше ми се случвало такова нещо. Дори не бях чувал, че подобно нещо изобщо може да се случи. Повъртях глава и побягнах към изхода. Някой е задигнал киберите… Случаен метеорит… Ударил е Том в кръста… Програмата е откачила… Невъзможно е, невъзможно! Влетях в кесона и грабнах кожуха. Не можех да налучкам ръкавите, циповете ми се губеха някъде и докато се сражавах с кожуха, както барон Мюнхаузен със своята побесняла шуба, пред очите ми стоеше все тази страшна картина: някакъв непознат и невъзможен дух води като кученце моя Том и киберите покорно пълзят право в мъглата, към тресавището, покрито с изпарения, потопяват се в кафявата каша и изчезват завинаги… В движение ритнах с крак мембраната и изскочих навън…
Всичко се завъртя пред очите ми. Киберите бяха тук, край кораба. Те и тримата се бяха струпали пред товарния люк и леко се отблъсваха един друг, като че всеки от тях искаше първи да влезе в трюма. Това беше невъзможно, беше страшно. Сякаш те се стремяха да се вмъкнат по-бързо в трюма, да се скрият от нещо, да се спасят… Подобно явление на втората природа е известно — побеснял робот, но то се случва много рядко, а пък за побеснял строителен робот никога не бях чувал. Нервите ми бяха така опънати, че бях готов и за това. Но нищо не се случи. Когато ме забеляза, Том престана да се върти и включи сигнала „чакам указания“. Показах му решително с ръце: „Върни се на мястото си, продължавай изпълнението на програмата“. Том послушно включи заден ход, обърна се и тръгна обратно към площадката. Естествено, Джек и Рекс го последваха. Стоях все още край изхода, гърлото ми беше пресъхнало, колената — омекнали и много ми се искаше да приседна.