Но аз не приседнах. Залових се да се оправям. Кожухът ми беше закопчан съвсем накриво, ушите ми мръзнеха, а потта по челото и по бузите бързо застиваше. Бавно, като се стараех да контролирам всички свои движения, изтрих лице, закопчах се както трябва, смъкнах качулката до очите си и сложих ръкавиците. Разбира се, срам ме е да си призная, но изпитвах страх. В същност това не беше вече самият страх, това бяха следите от преживения страх, смесен със срам. Кибертехник, изплашен от собствените си кибери… Беше ми съвсем ясно, че никога и никому няма да разкажа за този случай. Дявол да го вземе, краката ми се разтрепераха, дори още са отмалели и най-много от всичко на света сега ми се иска да се върна в кораба и спокойно, делово да обмисля произшествието, да си го изясня. Налага се и да прегледам някой и друг справочник. А в действителност аз сигурно просто се боях да се приближа до моите момчета…
Пъхнах решително ръце в джобовете си и закрачих към строителната площадка. Момчетата се трудеха, сякаш нищо не се е случило. Както винаги Том любезно ме запита имам ли нови указания. Джек обработваше фундамента на диспечерската, както му беше посочено в програмата. Рекс се движеше в зиг-заг по готовия участък на пистата и се занимаваше с разчистване. Да, все пак нещо в тяхната програма не е в ред. Някакви камъни са нахвърляли по пистата… Тези камъни ги нямаше, пък и не бяха нужни тук, строителен материал имаше достатъчно и без тях. Да, откакто одеве Том спря, та досега, през целия последен час, те не са си гледали работата както трябва. И някакви клончета са разхвърляни по пистата… Аз се наведох, вдигнах едно клонче и се разходих напред и назад, удряйки с него по кончовите на ботушите. А дали да не ги спра веднага, докато е време, без да чакам срока за профилактика? Странно, нима някъде в програмата бяха оплели конците? Не можех да го променя. Хвърлих клончето в купчината камъни, събрани от Рекс, обърнах се и тръгнах към кораба.
Глава втора
ПУСТОТА И ГЛАСОВЕ
През следващите два часа бях много зает, толкова зает, че не забелязвах нито тишината, нито пустотата. Най-напред се посъветвах с Ханс и Вадик. Ханс го събудих и той в просъница издаваше някакви нечленоразделни звуци и мънкаше нещо неразбираемо за дъжд и ниско налягане. Нямаше никаква полза от разговора с него. Трябваше дълго да убеждавам Вадик, че не се шегувам и не го разигравам. Това ми се удаваше трудно, тъй като през цялото време ме душеше нервен смях. Но накрая все пак го убедих, че съвсем не ми е до шеги и че причините за смеха ми са съвсем други. Тогава той също стана сериозен и съобщи, че и при него главният робот спирал спонтанно от време на време, но в това няма нищо чудно: жега, работата се извършва на крайния предел на техническите норми и системата не била още успяла да се приспособи. Може би причината за всичко бил студът при мене? Може и така да беше, още не знаех. В същност надявах се да изясни това с Вадик. Тогава той извика умницата Нинон от ЕР-8, тримата обсъдихме тази възможност, нищо не измислихме и умницата Нинон ме посъветва да се свържа с главния киберинженер на базата, който така добре им разбирал на тези строителни системи, като че сам ги е създал. Е, това и аз го знаех, но хич не ми се искаше да се навирам при главния за консултация още на третия ден самостоятелна работа, а отгоре на това и нямах нито едно, буквално нито едно разумно съображение.
С една дума, седнах пред моя пулт, отворих програмата и започнах да я изследвам — команда след команда, група след група, поле след поле. Трябва да кажа, че не открих никакви дефекти. За частта на програмата, съставена от мен, бях и по-рано готов да отговарям с главата си, а сега съм готов да отговарям и с доброто си име отгоре. Със стандартните полета беше по-лошо. Много от тях познавах слабо и ако се заемех да проверявам отново всяко такова стандартно поле, сигурно щях да проваля работния график. Затова се реших на компромис. Изключих временно от програмата всички полета, които засега не бяха нужни, опростих програмата до краен предел, включих я в системата за управление и вече бях готов да натисна пусковия бутон, когато изведнъж осъзнах, че от известно време пак чувам нещо — нещо вече съвсем странно, съвършено неуместно и невероятно познато.
Плачеше дете. Някъде далече, в другия край на кораба, зад многото врати отчаяно плачеше, хлипаше и се давеше някакво детенце. Малко, съвсем мъничко. На годинка сигурно. Аз вдигнах бавно ръце и запуших с длани ушите си. Плачът престана. Станах, без да снемам ръце. По-точно забелязах, че вече доста време стоя прав, притискайки уши, че ризата ми е залепнала за гърба и че ченето ми е увиснало. Затворих уста и внимателно махнах ръце от ушите си. Плачът не се чуваше. Заобикаляше ме обичайната проклета тишина, само в несъществуващия ъгъл бръмчеше мухата, заплетена в паяжина. Извадих кърпата от джоба си, разгънах я, без да бързам, и грижливо изтрих челото, бузите и врата. След това все така бавно сгънах кърпата и се разходих край пулта. Нямах никакви мисли в главата. Почуках с кокалчетата на пръстите си по кожуха на изчислителя и покашлях. Всичко беше наред, чувах нормално. Направих крачка обратно към креслото и в този момент детето заплака наново.