— Шура… — простена съвсем наблизо дрезгав женски глас. — Къде си, Шура… Боли…
Вцепених се. Лежах във вътрешността на Том, от всички страни притиснат от колосалните хълмове на неговите работни мускули, само краката ми стърчаха навън, и изведнъж ми стана невероятно страшно като в най-страшен сън. Просто не зная как се сдържах да не закрещя и да не изпадна в истерия. Може би бях загубил съзнание за известно време, защото дълго нищо не чувах и не съобразявах, само пулех очи към озарената със зеленикава светлина повърхност на оголения нервен вал пред лицето ми.
— Какво се случи? Къде си? Шура, нищо не виждам… — хриптеше жената, превиваща се от непоносима болка. — Тук има някой… Шура, отговори ми най-после! Много ме боли! Помогни ми, аз не виждам нищо…
Тя хриптеше и плачеше и непрекъснато повтаряше едно и също, а на мен вече ми се струваше, че виждам изкривеното й лице, залято от предсмъртна пот, и в дрезгавия й глас имаше вече не само молба, не само болка, в него имаше ярост, настояване, заповед. Почти физически усетих как към мозъка ми се протягат ледени пръсти, за да се вкопчат в него, да го стиснат и угасят. Вече в полусъзнание, със стиснати до болка зъби, аз напипах с лява ръка пневматичната клапа и с всички сили я натиснах. Сгъстеният аргон се втурна навън с див виещ рев, а аз натисках ли, натисках клапата, като помитах, разбивах на прах и унищожавах дрезгавия глас в собствения си мозък и чувствувах, че оглушавам, и това ми доставяше неизразимо облекчение.
Когато дойдох на себе си, оказа се, че стоя до Том, студът ме пронизва до кости, а аз дъхам вкочанясалите си пръсти и повтарям с блажена усмивка: „Звукова завеса, ясно ли е? Звукова завеса…“ Том стоеше, силно наклонен вдясно, а обкръжаващият ме свят бе скрит от огромен неподвижен облак от скреж и замръзнали песъчинки. Със зиморничаво пъхнати длани под мишниците си обиколих Том и видях, че аргоновата струя е издълбала огромна яма в края на площадката. Постоях известно време над ямата, все още повтаряйки за звуковата завеса, но вече чувствувах, че е време да млъкна, и се досетих, че стоя на студа без кожух, спомних си, че хвърлих кожуха точно там, където сега е ямата, и започнах да си припомням нямаше ли нещо важно в джобовете ми, не си спомних нищо, лекомислено махнах с ръка и побягнах към кораба в лек, олюляващ се тръс.
Първото нещо, което направих в кесона, беше да взема нов кожух, след това отидох в каютата си, изкашлях се пред вратата, сякаш предупреждавах, че сега ще вляза, влязох и веднага легнах на койката с лице към стената, завит презглава с кожуха. При това разбирах прекрасно, че всички тези мои действия са лишени от какъвто и да е смисъл, че тръгнах към каютата си с напълно определена цел, която забравих, и че легнах и се завих презглава, сякаш за да покажа на някого: ето, точно за това дайдох тук.
Все пак това май беше нещо от рода на истерията и щом се съвзех малко, дори се зарадвах, че истериите ми са в такава съвършено безобидна форма. Общо взето, беше ми ясно, че с моята работа тук е свършено. И изобщо навярно няма да ми се случи да работя повече в Космоса. Естествено, беше безумно обидно и — какво да говорим — срамно, че не издържах и се провалих още при първата практическа задача, а пък ми се струваше, че като начало са ме изпратили на най-безопасното и спокойно място. И още — беше ми срамно, че на времето изпитвах самодоволна жалост към Каспар Манукян, когато той не издържа конкурса за проекта „Ноев ковчег“ заради някаква си там повишена нервна възбудимост. Представях си бъдещето в най-черна светлина — тихи санаториуми, медицински прегледи, процедури, внимателни въпроси на психолози и цели морета от съчувствие и жалост, съкрушителни вълни от съчувствие и жалост, които се стоварват върху ми от всички страни…
Отхвърлих рязко кожуха и седнах. Добре, казах аз на тишината и пустотата, вие победихте. От мен не можа да стане Горбовски. Някак си ще го преживеем… Значи така. Още днес ще разкажа всичко на Вандерхузе и утре сигурно ще ми изпратят замяна. Но, дявол да го вземе, в какво състояние беше моята площадка! Том бе изваден от строя, графикът — нарушен и оная идиотска огромна яма край пистата… Изведнъж си спомних защо дойдох тук, дръпнах чекмеджето на масата, намерих кристалофона със записа на ируканските бойни маршове и внимателно го прикрепих към дясното си ухо. Звукова завеса, казах си за последен път. Взех кожуха под мишница, влязох отново в кесона, няколко пъти дълбоко поех въздух и го издишах, за да се успокоя напълно, включих кристала и излязох навън.