Сега ми беше добре. Около мен и вътре в мен ревяха варварските тръби, дрънчеше бронз, биеха барабани, като удряха тежко с крак, покритите с оранжев прах телемски легиони преминаваха през древния град Сетем; горяха кули, падаха покриви и страшно, потискайки разума на врага, свистяха бойните дракони-стеноломи. Обкръжен и обграден от тези шумове, идващи от древността, аз влязох отново във вътрешността на Том и без всякаква пречка довърших профилактиката.
Джек и Рекс вече подравняваха ямата, а в карантиите на Том се напомпваха последните литри аргон, когато видях над плажа стремително растящо черно петно. Глайдерът се връщаше. Погледнах часовника си — оставаха още две минути до осемнадесет часа по местно време. Аз издържах. Сега вече можеше да се изключат литаврите и барабаните и отново да се обсъди въпросът: струва ли си да се безпокои Вандерхузе, да се безпокои базата, защото няма да бъде много лесно да ми се намери замяна, пък в края на краищата това все пак е едно извънредно произшествие, заради него може да се забави работата на цялата планета, ще долетят всевъзможни комисии, ще започнат контролни проверки, работата ще спре, Вадик ще ходи зъл като дявол, а като си представя и как ще ме погледне докторът по ксенопсихология, членът на Комкон2, специалният пълномощник по проекта „Ноев ковчег“ Генадий Комов, изгряващо светило на науката, любим ученик на доктор Мгоба, нов съратник на самия Горбовски… Не, всичко това трябва да се обмисли внимателно. Гледах приближаващия се глайдер и си мислех: всичко трябва да се премисли най-щателно. Първо, имах още на разположение цяла вечер и, второ, предчувствувах, че всичко това временно ще бъде отложено. В края на краищата моите преживявания засягаха само мене, докато оставката ми беше не само личен въпрос, тя, може да се каже, засягаше всички. Така че все пак да отложим.
Щом зърнах лицата на Мая и Вандерхузе, всички тези мисли моментално изхвъркнаха от главата ми. Комов — той изглеждаше както обикновено и както обикновено се оглеждаше с такъв вид, като че всичко наоколо беше негово, принадлежеше му отдавна и вече му беше омръзнало. А Мая беше пребледняла чак до посиняване, сякаш й беше лошо. Комов вече бе скочил на пясъка и кратко ме попита защо не отговарям на радиоповикванията (в този момент погледът му се плъзна по кристалофона на ухото ми, той се усмихна пренебрежително и без да чака отговор, влезе в кораба). Вече и Вандерхузе излезе, без да бърза, от глайдера и закрачи към мен, кой знае защо клатейки тъжно глава, повече от всякога напомнящ болна стара камила. А Мая все така неподвижно седеше на своето място, затворена в себе си, скрила долната част на лицето си в кожената яка и очите й бяха някак стъклени, а червеникавите й лунички изглеждаха черни.
— Какво се е случило? — попитах уплашено.
Вандерхузе спря пред мен. Вдигна глава, брадата му се издаде напред. Хвана ме за рамото и леко ме раздруса. Сърцето ми се сви, не знаех какво да мисля. Той отново ме разтърси за рамото и каза:
— Много тъжна находка, Стас. Намерихме един загинал кораб.
Аз преглътнах конвулсивно и попитах:
— Наш ли?
— Да. Наш.
Мая бавно излезе от глайдера, вяло ми махна с ръка и се отправи към кораба.
— Има ли много убити? — попитах.
— Двама — отговори Вандерхузе.
— Кои са? — с мъка попитах аз.
— Засега не знаем. Корабът е стар. Аварията е станала преди много години.
Той ме хвана под ръка и двамата заедно тръгнахме след Мая. Сърцето ми се поотпусна. Естествено, отначало аз реших, че е катастрофирал някой от нашата експедиция. Но все едно…
— Тази планета никога не ми е харесвала — изтръгна се от мене.
Влязохме в кесона, съблякохме се и Вандерхузе се зае грижливо да почиства кожуха си от полепналите репеи и тръни. Не го дочаках и тръгнах към Мая. Тя лежеше на леглото, подвила крака, с лице, обърнато към стената. Позата й веднага ми напомни някои неща и аз си казах: по-спокойно, без разните там хълцания и съпреживявания. Седнах до масата, побарабаних с пръсти и се осведомих с най-делови тон:
— Слушай, корабът действително ли беше стар? Вандер каза, че е катастрофирал преди години. Така ли е?
— Така — след известно време отговори Мая на стената.
Погледнах я. Остра болка прониза душата ми, но продължих все така делово:
— И какво значи това — много години? Десет? Двадесет? Получава се безсмислица. Та планетата е открита само преди две години…
Мая не отговори. Потропах отново с пръсти и казах с по-ласкав тон, но все още делово;
— Макар че, разбира се, те са могли да бъдат първите… някакви свободни изследователи… Както разбрах, били са двама?