В този момент тя изведнъж скочи и се обърна с лице към мене, опряла длани в завивката.
— Двама! — извика тя. — Да! Двама! Безчувствен пън! Дърво такова!
— Почакай — казах аз объркано. — Ти какво…
— Защо си дошъл тук? — почти шепнейки, продължи тя. — Отивай си при твоите роботи, с тях обсъждай колко години са минали, дали е безсмислено или не, защо са били двама, а не трима или седмина…
— Моля те, Мая, почакай! — казах с отчаяние. — Аз съвсем не исках това…
Тя закри лицето си с ръце и неясно проговори:
— Всичките им кости са били изпочупени… но те са били живи… опитвали са се да направят нещо… Слушай — помоли тя, като свали ръце от лицето си, — моля ти се, иди си. Аз скоро ще изляза. Скоро.
Станах предпазливо и излязох. Искаше ми се да я прегърна, да й кажа нещо ласкаво, утешително, но не умеех да утешавам. В коридора изведнъж ме втресе. Спрях се и почаках, докато премине. Ама че ден! И на никого не можеш да разкажеш. Пък не е и нужно навярно. Аз отворих очи и видях, че на вратата на кабината стои Вандерхузе и ме гледа.
— Как е Мая? — тихо попита той.
Сигурно по лицето ми се четеше как е, защото той кимна тъжно и се скри в кабината. А аз се помъкнах към кухнята. Просто по навик. Обикновено веднага след връщането на глайдера всички сядахме да обядваме. Но днес, както изглежда, всичко ще се измени. Какъв ти обед… Аз се скарах на готвача, защото ми се стори, че е сбъркал менюто. В действителност той не беше сгрешил нищо, обедът беше готов и както обикновено беше хубав, но днес не можеше да бъде както обикновено. Навярно Мая изобщо нищо няма да яде, а трябва да хапне. И аз поръчах на готвача плодово желе с бит каймак — единственото й любимо лакомство, за което знаех. За Комов реших да не поръчвам нищо допълнително, за Вандерхузе, след като поразмислих — също, но за всеки случай в общата част на менюто сложих няколко чаши вино — може някой изведнъж да поиска да подкрепи душевните си сили… След това отидох в кабината и седнах пред моя пулт.
Моите момчета работеха като часовник, Мая я нямаше, а Вандерхузе и Комов съставяха срочна радиограма до базата. Те спореха.
— Яков, това не е информация — говореше Комов. — Вие по-добре от мен знаете: съществува определена форма — състояние на кораба, състояние на останките, предполагаеми причини за катастрофата, находки с особено значение… и така нататък.
— Да, разбира се — отговаряше Вандерхузе. — Но, Генадий, съгласете се, цялата тази проформа има смисъл само за биологично активните планети. В дадената конкретна ситуация…
— Тогава по-добре да не изпращаме нищо. Дайте да се качим на глайдера, да излетим веднага дотам и още днес да съставим пълен акт…
Вандерхузе поклати глава.
— Не, Генадий, аз съм категорично против. Комисиите от този род трябва да се състоят минимум от трима души. Освен това вече се стъмни, няма да имаме възможност да огледаме детайлно местността наоколо… И изобщо подобни работи трябва да се вършат с ясна глава, а не в края на пълен работен ден. Генадий, вие как мислите?
Комов, стиснал тънките си устни, почука леко с юмрук по масата.
— Ах колко ненавреме — произнесе той с досада.
— Тези неща винаги са ненавреме — утеши го Вандерхузе. — Нищо, утре сутринта ще идем там тримата…
— Може би в такъв случай изобщо нищо да не съобщаваме днес? — прекъсна го Комов.
— А, вижте, за това нямам право — казах аз със съжаление на Вандерхузе. — Пък и какъв смисъл има за нас — да не съобщаваме?
Комов стана, сложи ръцете си зад гърба и погледна Вандерхузе отгоре надолу.
— Яков, как не разбирате — вече откровено раздразнен произнесе той. — Корабът е от стар тип, неизвестен е, бордовият дневник кой знае защо е изтрит… Ако ние изпратим донесението в такъв вид — грабна от масата едно листче и го размаха пред лицето на Вандерхузе, — Сидоров ще реши, че ние или не искаме, или сме неспособни сами да направим експертизата. За него това ще бъде още една грижа — да съставя комисия, да търси хора, да се отбранява от любопитните безделници… Ние ще се поставим в смешно и глупаво положение. И друго, в какво ще се превърне работата ни, Яков, ако тук се яви тълпа от любопитни безделници?
— Хм — каза Вандерхузе. — Тоест, с други думи, вие не искате струпване на външни лица на нашия участък. Така ли?
— Точно така — произнесе твърдо Комов.
Вандерхузе сви рамене.
— Какво пък… — Той помисли малко, взе листчето от Комов и добави няколко думи към текста. — А така може ли? „ЕР-два, за базата — прочете в скоропоговорка той. — Извънредна. В квадрат сто и две е намерен катастрофирал земен кораб тип «Пеликан», регистрационен номер такъв и такъв, в кораба има останки от двама души, предполага се мъж и жена, бордовият дневник е изтрит, подробна експертиза… — на това място Вандерхузе повиши глас и вдигна пръст, за да засили ефекта — започваме утре“. Вие, Генадий, на какво мнение сте?