Дейвид Лодж
Малък свят
Академичен романс
На Мери с цялата ми любов
Както и „Размяната“, на която е нещо като продължение, „Малък свят“ наподобява това, което понякога се нарича „истински свят“, без изцяло да му съответства, и е населен с образи, които са игра на въображението. Рамидж не е Бърмингам, макар да носи нещо от популярните предразсъдъци за този град. В Цюрих наистина има бар „Джейм Джойс“, а на летището Хийтроу — подземен параклис, но (когато романът беше написан) в Лимерик и Дарлингтън нямаше университети; нито, доколкото ми е известно, в Генуа изобщо някога е живял представител на Британския съвет. Конгресът на Асоциацията за съвременни езици през 1979 г. не се е състоял в Ню Йорк, макар че съм ползвал материали от програмата на този през 1978, който бе там. И така нататък.
Специални благодарности за получената информация (без да споменавам много други услуги) дължа на Доналд и Марго Фангер и Сусуми Такаги. Повечето книги, от които съм извличал идеи, намеци и вдъхновение, са споменати в текста, но трябва да призная дълга си към две, които не са:
„Неизбежен романс: изследване поетиката на един жанр“ от Патриша Анджелика Паркър (Университетско издателство, Принстън, 1979 г.) и „Международно летище“ от Брайън Мойнън („Пан Букс“, 1978).
„Caelum non animum mutant, qui trans mare currunt.“
„Когато един писател нарече работата си романс1, едва ли е необходимо да се отбележи, че той претендира за определена свобода на действие — както по отношение на метода, така и на материала, нещо, което не би могъл да си позволи, ако заяви, че пише роман.“
Шт! Внимателно! Ехоландия!
ПРОЛОГ
Когато сладостни априлски дъждове пронижат мартенската сухота до корен и облеят всяка земна жилка с онази влага, от чиято сила поникват цветята; когато зефирът с мекия си полъх вдъхне живот в крехките филизи на горичките и шубрака и младото слънце преполови пътя си през знака на Овена, а птичките, заспали с отворени очи, запеят (подтикнати в сърцата си от майката Природа), тогава, както е отбелязъл поетът Джефри Чосър още преди доста години, много хора закопняват да тръгнат на поклонение. Само дето в наши дни то се нарича — на професионален език — конференция.
Модерната конференция напомня поклонението на средновековното християнство по това, че дава възможност на участниците да си позволят всички удоволствия и развлечения на пътуването, като същевременно си дават вид на аскетично отдадени на самоусъвършенстване. Наистина, налага се да извършат известни упражнения по разкаяние — изнасяне на доклад може би, и със сигурност — изслушване на нечии доклади. Но с това оправдание човек пътува към нови и интересни места, среща се с нови и интересни хора и завързва нови и интересни познанства с тях; обменя клюки и поверителни тайни (тъй като вашите изтъркани истории са нови за тях и обратното); яде, пие и се весели в компанията им всяка вечер; и все пак, в края на всичко това, се завръща у дома с повишена репутация на сериозен ум. Днешните участници в конференции имат допълнително предимство пред поклонниците на миналото, защото разходите им обикновено се плащат или поне субсидират от институцията, към която принадлежат, било то министерство, търговска фирма или, най-често, университет.
Днес има конференции за почти всичко, включително творбите на Джефри Чосър. Ако, както героя му Тройлъс в края на „Тройлъс и Кресида“, той гледа надолу от осмата небесна сфера към
„туй земно петънце, обгърнато с море“
и наблюдава цялото това бясно движение около земното кълбо, което той и други велики автори са задвижили — следите от реактивни самолети като кръстосани над океаните маркировки на пътищата, по които се движат учените от един континент до друг, техните приближаващи и отдалечаващи се пътеки, когато, забързани към някой хотел, минават покрай селска къща или древно огнище на образованието — там да се съберат и пируват, за да бъдат поддържани английският език и други академични дисциплини, какво ли си мисли Джефри Чосър?
Може би, като духа на Тройлъс, този галантен рицар и любовник без илюзии, се смее от сърце на спектакъла и смята доволно, че няма нищо общо с това. Защото не всички конференции са щастливи, хедонистични събития, не всички места за провеждането им са луксозни и живописни и не всеки април носи сладостни дъждове и мек бриз.
ПЪРВА ЧАСТ
1
„Най-жестокият месец — април“ — рецитираше си тихо Пърс Макгаригъл, като се взираше през мръсните прозоречни стъкла към снега по никое време, покрил с корица тревата и цветните лехи в университетския град Рамидж. Наскоро бе защитил магистърска дисертация върху поезията на Т. С. Елиът, но началните думи от „Безплодна земя“ биха могли, със същата вероятност, да минат през главата на всеки един от петдесет и няколкото мъже и жени на различна възраст, които седяха изправени или отпуснати в редици удобни столове с наклонени назад облегалки в същата аудитория. Защото всички те, в качеството си на университетски преподаватели по английски език и литература, бяха запознати с тази поема и събрани заедно тук, в Средна Англия, за годишната си конференция, обаче твърде малко от тях изпитваха удоволствие.