Филип Суолоу уреди хотелската си сметка и седна във фоайето с готовия багаж до него в очакване да бъде откаран с колата на Британския съвет или по-скоро, с лендроувъра, защото такова бе превозното средство, благоразумно предпочетено от Съвета в Анкара. Филип никога не бе виждал такива улици в модерен град, целите в дупки и ями, като повърхността на луната. Когато завалеше дъжд, пътищата се наводняваха, защото работниците, които ги бяха полагали, бяха разчистили строителните отпадъци, изсипвайки ги в отводнителните шахти, поради което те постоянно се запушваха.
Управителят на хотела мина покрай Филип, усмихна му се и се поклони.
— Заминавате за Англия тази вечер, г-н професоре?
— Не, не. За Истанбул. С нощния влак.
— А! — Лицето на управителя светна от възторг и завист. — Истанбул е много красив град.
— Да, чувал съм.
— Много стар. Много красив. Не като Анкара.
— О, Анкара много ми хареса — каза Филип. Такива лъжи стават втора природа на културния пътешественик. Анкара изобщо не му бе харесала и се радваше да изтръска тукашния прахоляк от обувките си, а прах имаше много, освен когато беше валяло.
Трябваше да признае, че нещата се бяха подобрили след първия му ден: те просто не можеха да се влошат повече. Борак беше много мил и внимателен, макар че имаше само две теми за разговор — Хъл и Хазлит. Несъмнено той знаеше изключително много за Хазлит, много повече, отколкото самия Филип; но пък, сякаш за да наблегне на факта, че те двамата споделят общи интереси и знания за романтичния есеист, го наричаше твърде фамилиарно Бил Хазлит. Филип дни наред се опитваше да намери начин да го поправи, без да изглежда груб.
Останалите турци, с които се бе запознал, бяха не по-малко любезни и гостоприемни. Почти всяка вечер имаше коктейл или вечеря или прием в негова чест в някой от университетите или в нечий тесен, претрупан с мебели апартамент. На частните сбирки винаги имаше храна и напитки, кой знае как доставени или запазени при общия недостиг — на каква цена и с какви домашни жертви, Филип не смееше и да помисли. Официалните приеми бяха дискретно снабдявани с алкохол от Британския съвет — щедрост, високо ценена от турците, които съответно гледаха на Филип като на някакъв талисман, носещ щастие. Университетските преподаватели по английски език в Анкара отдавна не бяха ходили на толкова много почерпки за толкова кратко време. Те се появяваха вечери наред, все едни и същи лица, грейнали от удоволствие, енергично здрависващи се с Филип, сякаш току-що са се запознали с него. Смееха се, разговаряха, слушаха музика на запис, понякога танцуваха. Филип също се смееше, разговаряше, пиеше, веднъж дори се впусна в тромаво „pas de deux“ с една г-жа професор на зряла възраст, която бе съхранила забележително умение да играе кючек. Това изпълнение беше приветствано с шумни овации и дори назовано от представител на Британския съвет, който го бе наблюдавал със замъглени очи, „пробив в английско-турските културни връзки“. Но някъде дълбоко в себе си, където ракията и уискито не можеха да достигнат, Филип се чувстваше самотен и депресиран. Той разпозна признаците на неразположението си, защото и преди беше страдал от него по време на пътуванията си, макар че никога толкова тежко. Това беше чувство, което се дефинираше като прост, настойчив въпрос: „Защо съм тук?“. Защо беше дошъл в Анкара, Турция, вместо да бъде в Рамидж, Англия? Този въпрос стоеше пред него и по време на приемите, но особено остро го мъчеше, когато се изправяше на катедрата в някоя прашна аудитория с лице срещу редици от любопитни мургави млади мъже и тъмнооки млади жени и слушаше как някой турски професор го представя надълго и нашироко, изброявайки всяко академично отличие, което би могло да се измъкне от справочници и свидетелства (Филип тайно очакваше някой ден да чуе, че дори скромният му успех в прогимназията също е бил брилянтно представяне), докато той нервно прелистваше набързо преписаните първи страници от лекцията му за Хазлит; или пък когато лежеше в хотелското си легло в свободните часове между четене на лекции и разглеждане на забележителности (не че имаше кой знае какво за разглеждане в Анкара, щом веднъж си видял Аниткабир и Хититския музей, но неуморимият Акбил Борак се престараваше да го води навсякъде), препрочитайки за кой ли път омачкания „Гардиън“, който бе донесъл със себе си при пристигането, под звуците на чужда музика, гласове, говорещи чужд език и остри шумове от уличното движение, достигащи през стената.
Защо съм тук? Стотици, може би хиляди паунда държавни пари бяха изхарчени за изпращането му в Турция. Секретарки бяха писали писма, телекси бяха бръмчали, телефони бяха звънели, папки — набъбвали в Анкара, Истанбул, Лондон. Ценни изкопаеми горива бяха изгорели, за да бъде издигнат като стрела в стратосферата от Хийтроу до Есенбога. Домашните бюджети и храносмилателните системи на академичното общество бяха подложени на изпитание до границите на тяхната издръжливост, само и само да го забавляват. И с каква цел? За да донесе добрата новина за Хазлит или за литературата, историята, обществото, психологията и философията на тези млади турски буржоа, чийто главен мотив за изучаване на английски език бе да си осигурят работа като държавни служители или стюардеси (това му довери Акбил Борак в миг на вдъхновена от ракията откровеност), както и да избегнат убийствено политизираните факултети по социални науки. Когато го развеждаха с кола из улиците на Анкара, гъмжащи от анонимни безбройни обеднели пролетарии, облечени в еднообразни прашни памучни дрехи, блъскащи се нагоре-надолу по бетонните склонове с неразгадаемата упоритост на мравки, под вечно намръщените погледи на вездесъщите въоръжени военни, той като че ли започваше да разбира посредствения прагматизъм на студентските амбиции. Но как би им помогнал Хазлит?