Лендроувърът спря; бяха пристигнали пред модерен блок на един от хълмовете, които опасваха града. Хасим с жест показа на Филип да се качи на асансьора и натисна бутона за шестия етаж. Къстър излезе на входната врата на апартамента, зачервен, само по риза, с чаша в ръката.
— А, ето ви и вас, заповядайте! Позволете да взема куфара ви. Влизайте в хола, а аз ще ви донеса нещо за пийване. Джин с тоник? Борак е ей-там. Между другото, квартетът не е струнен, а джазов. В Лондон пак нещо са объркали.
Къстер го поведе по коридора, отвори една врата и въведе Филип в хола, умерено пълен с хора, застанали на групички с чаши в ръка. Първото лице, върху което Филип спря погледа си, бе на Джой Симпсън.
Акил Борак не спираше да се изненадва от поведението на Филип. В деня на пристигането си англичанинът два пъти бе мерил ръста си на земята, а сега, в деня на заминаването си, изглежда се канеше да го направи отново, в хола на г-н и г-жа Къстър, защото той се спъна на прага и ако не падна, то бе благодарение само на това, че успя да се хване за облегалката на един стол. Всички глави се обърнаха към него, и за миг настъпи сконфузено мълчание; след това, като се убедиха, че нищо сериозно не е станало, групите възобновиха веселия си разговор.
Акбил стоеше до Оя и разговаряше с барабаниста на квартета и с г-жа Симпсън, библиотекарката на Британския съвет в Истанбул — приятна, сдържана дама с добре оформени хълбоци и прекрасна руса коса. Акбил тъкмо разказваше на г-жа Симпсън за магазините в Хъл, като се чудеше наум дали северните жени имат руси косми и на пубиса, както на главите си, когато Филип влезе шумно, удряйки се в мебелите до вратата. Акбил се втурна напред да предложи помощта си, но Филип, както беше паднал на колене, сам се надигна, отърси длани и направи няколко несигурни крачки в посока към г-жа Симпсън. Лицето му бе побеляло.
— Вие! — каза той с дрезгав шепот, втренчен в г-жа Симпсън.
Тя също бе леко пребледняла, още повече след този странен поздрав.
— Здравейте — каза тя, стиснала здраво чашата си с две ръце. — Алек Къстър ми каза, че ще се отбиете тук тази вечер. Как ви харесва Турция?
— Вие се познавате, така ли? — каза Акбил, гледайки ту него, ту нея.
— Съвсем малко — каза г-жа Симпсън. — Преди няколко години се запознахме, беше в Генуа, нали така, професор Суолоу?
— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу. Той не бе отклонил погледа си нито за миг, дори не мигваше.
Оя задърпа ръкава на Акбил от вълнение.
— О, какво ли значи това? — извика тя.
Г-жа Симпсън се понамръщи.
— О, господи, сигурно сте чели онзи списък във вестниците преди три години — каза тя към Филип Суолоу. — Той беше публикуван преждевременно от индийските власти. Стана причина за голямо объркване и притеснения, за съжаление.
— Искате да кажете, че сте оцелели от катастрофата?
— Аз не бях в самолета. Всъщност трябваше да бъда — това стана преди три години — в скоби обясни тя на Акбил, Оя и барабаниста. — Моят съпруг бе назначен на работа в Индия. Аз щях да замина с него, но в последния момент моят лекар каза да не заминавам, бях бременна в осмия месец и той смяташе, че ще бъде твърде рисковано, затова Джон замина сам, а аз останах с Джерард, нашия син, но не знам защо имената ни бяха оставени в пасажерския списък, или в някой от пасажерските списъци. Самолетът се разби по време на буря.
— И вашият съпруг? — потрепера Оя.
— Имаше много малко оцелели — каза спокойно г-жа Симпсън, — и той не беше сред тях.
Оя плачеше със сълзи.
— Колко ми е мъчно за вас! — каза тя, като се изсекна в кърпичка.
— Мислех ви за мъртва — каза Филип Суолоу пак, сякаш не бе чул обяснението или го бе чул, без да го осъзнае.
— Но нали виждате, професор Суолоу, че тя изобщо не е мъртва! Жива е, жива! — Оя плясна с ръце и се надигна на пръсти, засмяна през сълзи. Акбил имаше чувството, че жена му осигурява всички емоции, които двамата англичани би трябвало да покажат. Джаз-барабанистът се бе изнизал незабелязано по време на разказа на г-жа Симпсън.