— Трябва да сте щастлив — каза Оя на Филип. — Това е като вълшебна приказка.
— Разбира се, много съм щастлив, че г-жа Симпсън е жива и здрава — каза той. Той като че ли бе възстановил самообладанието си, макар лицето му все още да бе бледо.
— А изкуството да ощастливяваш се състои в това, сам да бъдеш щастлив, както Бил Хазлит го е казал — вметна Акбил, според самия него — много духовито.
— Но какво правите в Анкара? — Филип попита г-жа Симпсън.
— Тук съм само за няколко дни, за няколко съвещания. Аз работя в библиотеката на Съвета в Истанбул.
— Аз заминавам за Истанбул тази вечер — каза Филип, показвайки леко вълнение.
— О? Колко време ще останете там?
— Три-четири дни. Връщам се у дома в петък.
— За съжаление, аз съм тук до петък.
Филип гледаше, сякаш не можеше да повярва на тази информация. Той се обърна към Акбил:
— Акбил, Алек Къстър като че ли съвсем забрави за моето питие, ако обичате, бихте ли…
— Разбира се — каза Акбил. — Ще отида да видя.
— Аз ще ти помогна — каза Оя. — А и чашата на г-жа Симпсън е празна. — Тя взе чашата на г-жа Симпсън и почти избута Акбил към вратата.
— Защо не останеш при тях? — измърмори Акбил към Оя на турски. — Ще си помислят, че сме невъзпитани.
— Чувствам, че имат нужда да останат сами — каза Оя. — Мисля, че има нещо между тях.
— Така ли мислиш? — Акбил беше смаян. Той погледна назад през рамо. Филип очевидно бе потънал в разговор с г-жа Симпсън, която пък изглеждаше доста развълнувана. — Този човек не спира да ме изненадва — каза той.
Три часа по-късно, Филип крачеше нетърпеливо нагоре-надолу по широкия перон на централната железопътна гара на Анкара пред високите вагони на експреса Анкара-Истанбул. Влакът изглеждаше старомоден, смътно напомняше приключенските филми от тридесетте, както впрочем и цялата сцена. Струйки пушек и пара се носеха над дълбоките сенки към яркия блясък на електрическите крушки. Селско семейство се беше разположило на една пейка да прекара нощта, заобиколено от вързопи и кошници. Майката, кърмеща бебе, гледаше с безразличие жените в елегантни кадифени панталони и сака, които предвождаха армия от хамали, носещи техните също така елегантни куфари към вагоните първа класа. Служители в униформа, с папки в ръце, наперено ходеха напред-назад, даваха нареждания на черноработниците и гонеха просяците по пътя си. Вагоните втора и трета класа бяха вече пълни, бълвайки миризми на чесън, тютюн и пот от вентилаторите си, а пътниците вътре, притиснати един в друг, глава до глава, крак до крак, стоически се приготвяха за дългото нощно пътуване. От време на време някой слизаше от вагоните и притичваше до малкия павилион, където се продаваше чай, безалкохолни, кръгли хлебчета и отровни на външен вид сладки.
В купетата на първа класа, където Филип имаше спално място, атмосферата беше по-спокойна. Чуваше се звън от удрящи се бутилки и чаши, а някъде играеха на карти, макар че осветлението вече бе доста слабо, за да се различават картите. Усещаше се атмосфера на клюки и интриги, на поръчки и подкупи. В края на коридора червенееха пламъци в отвора на малка пещ за твърдо гориво, която же-пе служителят, отговарящ за спалния вагон енергично зареждаше и пот се стичаше от челото му. „Така се осигурява отопление и топла вода за спалните вагони“ — беше му обяснил Къстър, като го изпращаше. „Изглежда доста примитивно, но пък е ефективно. През нощта става много студено в откритите равнини, дори и пролетно време“.
Филип бе успял да убеди Къстър и Борак да не стоят на гарата чак до тръгването на влака. „Няма смисъл, наистина“ — беше ги уверил той. — „Аз ще се оправя и сам“. „Едно от най-приятните неща на света е да тръгнеш на път“ — каза Акбил с усмивка, — „но аз предпочитам да бъда сам“. „Така ли?“ — каза Къстър. — „Аз пък предпочитам компания“. „Не, не“ — разсмя се Борак. — „Аз само цитирах Хазлит. Есето му «За пътуването»“. „Моля ви, тръгвайте си“ — каза Филип. „Добре“ — каза Къстър. — „Аз може би трябва да се върна да се погрижа за джаз квартета“. „А аз трябва да прибера съпругата си от вашия апартамент, г-н Къстър“. Те си стиснаха ръцете след размяна на любезности, обичайни в такива случаи, и заминаха. Филип с облекчение гледаше как си отиват. Ако Джой решеше да го последва, нямаше да й е приятно Къстър и Борак да я видят.
Но това беше преди половин час, а тя все още не идваше.
„Невъзможно е да се върна в Истанбул тази вечер“ — беше казала тя, когато останаха за малко сами в апартамента на Къстър. — „Току-що пристигнах в Анкара. Багажът ми е все още в коридора, неразопакован“. „Това прави нещата още по-лесни“ — каза Филип. „Просто го вземаш и тръгваш с мен“. Той я пиеше с очи, алчно поглъщайки чертите, които не се бе надявал някога пак да види, меката вълниста руса коса, широката щедра уста, леко възголямата брадичка. „Дошла съм тук по работа“. „Можеш да измислиш някакво извинение“. „Защо трябва да го правя?“ „Защото те обичам“. — Думите излязоха, без да мисли. Тя се изчерви и сведе очи. „Не ставай смешен“. „Никога няма да забравя онази нощ“ — каза той. „За бога“ — промълви тя. „Не тук. Не сега“. „Тогава къде и кога? Трябва да говоря с теб“.