Но някак си нещо липсваше. Постоянно усещах това. Страст може би. Никога не бях чувствала Джон да ме желае страстно, нито аз него. Обичах да чета романи за влюбени, те изглеждаха така отнесени, така отдадени на чувствата си. Аз никога не изпитвах нищо такова. След това взех да чета практични книги за секса и брака и писма до редакцията в женски списания и реших, че романите лъжат, писателите бяха измислили всичко това, а аз съм имала голям късмет, че правя изобщо някакъв секс, без значение с чувства или не. А после, през онази нощ ти се появи, и за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш страстно желана.
Тук монологът на Джой се прекъсна, докато Филип още веднъж пламенно демонстрира колко основателна е била интуицията на Джой. След известно време тя продължи:
Бях седнала на дивана с Джон срещу теб и той говореше надълго и нашироко за фонетика, изпитни методики и езикови лаборатории. Усещах как твоето желание, излъчващо се като радиоактивност, ме изгаря през пеньоара. За мен беше поразително, че Джон не усеща нищо и е така потънал в разговор, че смята да замине и да ни остави заедно сами. Бях очарована, възбудена. Нямах намерение да ти позволя да се любиш с мен, в действителност смятах, че ти няма да имаш смелост дори да ми предложиш. Бях толкова сигурна в себе си, че пуснах Джон да тръгне за Милано без никакво угризение на съвестта. Но когато се върнах в дневната и ти започна да трепериш, аз също започнах да треперя — ти забеляза ли? А после, когато бяхме в спалнята, и ти трепереше все повече и повече, на мен ми се стори, че си като ядро на атомен реактор, който е, как се казваше …, стигнал критичната точка, че ще се пръснеш, ще прогориш дупка в пода и ще се самоунищожиш от собствената си страст, ако аз не направя нещо.
— Бях се върнал от света на мъртвите — приглушено каза Филип, като си спомняше. — Ти беше животът и красотата. Аз трябваше да се върна към живота. Ти ме излекува.
— Аз пуснах волана — каза Джой — и полетях в пропастта с теб, защото никой дотогава не ме бе пожелавал толкова силно.
В ранното утро те седяха един срещу друг във вагон-ресторанта и пиеха горещ черен чай, като държаха чашите с една ръка, а пръстите на другата им бяха сплетени под масата, докато влакът се носеше покрай китни градчета и селца по азиатския бряг на Мраморно море. Между къщите имаше зеленина — дървета, храсти и лози. Пейзажът беше много по-свеж от сухите плата на Анкара. Няколко ранобудни жители бяха вече в дворовете си и поливаха растенията или спокойно пушеха под полегатите лъчи на изгряващото слънце. Те махаха с ръка на минаващия влак.
— Ти нито веднъж не ми писа — каза Джой.
— Боях се да не те компрометирам — каза Филип. — А и мислех, че ти не желаеш. Толкова студена изглеждаше онази сутрин, когато си тръгнах от Генуа. Аз сметнах, че искаш да забравиш всичко, което се е случило.
— Наистина исках — каза Джой, — но разбрах, че е невъзможно.
— Не след дълго прочетох във вестниците, че си загинала.
— Да, не се бях замисляла за това. Вестниците публикуваха корекция.
— Сигурно съм я пропуснал — каза Филип. — Както и да е, но ти можеше да ми пишеш, особено след като твоят съпруг… Искам да кажа, когато ти вече беше…
— Свободна? Не исках да се намесвам в твоя живот. Поинтересувах се и открих информация за теб. Знам всичко. Ти си женен, с три деца — Аманда, Робърт и Матю. Съпруга Хилари, по баща Брум, дъщеря на капитан трети ранг и госпожа А. Дж. Брум. Не исках да развалям семейството ти.
— Не е останало кой знае колко от този брак — каза Филип. — Децата вече са пораснали, Хилари е отегчена. Преди десет години даже бяхме пред развод. Защо ли не го направихме тогава? — образът на гръдта на Хилари почти бе изчезнал от паметта му, заличен от по-близкото и по-силно усещане на заоблените цилиндрични зърна на Джой, втвърдяващи се при допира му. — Аз преча на Хилари — каза той сериозно. — Без мен тя ще се оправя по-добре.
— Тук Азия се среща с Европа — каза Джой, докато минаваха по огромен новопостроен висящ мост, седнали в раздрънкано такси. Долу под тях огромни танкери и множество по-малки плавателни съдове пореха водите на Босфора. В дясно — зелени хълмове, изпъстрени с бели къщи, се издигаха над стесняващия се канал. Вляво куполи и минарета начупваха силуета на огромния град, зад който се простираше море.