— Аз, разбира се, можех да остана в Англия и да живея от вдовишката си пенсия, но реших, че това би било твърде потискащо, така че убедих Съвета да изкарам курсове за библиотекарка и да ми дадат работа. Те не бяха много склонни, но аз успях да упражня известен морален натиск. Както и да е, от мен се получи добра библиотекарка.
— Не се и съмнявам — каза Филип разсеяно, като гледаше надолу към градинката. Миранда беше сложила куклите седнали в полукръг и най-сериозно им говореше.
— Питам се какво ли казва Миранда на куклите си?
— Сигурно им разказва за теб — каза Джой. — Тя е много впечатлена от брадата ти.
— Така ли? — Филип се засмя и приглади брадата си със самочувствие. Беше му странно приятно — Тя е много привлекателно момиченце. Напомня ми за някого, но не мога да се сетя за кого.
— Не можеш ли? — Джой го погледна особено.
— Ами, не си ти…
— Ами да, не съм аз…
— Предполагам, че трябва да е съпругът ти, но не си го спомням много добре.
— Не, тя не прилича на Джон.
— А на кого тогава?
— На теб — каза Джой. — Тя прилича на теб.
Четири дни по-късно, като се взираше в заснежените върхове на Алпите от илюминатора на Боинг 727 на Турските въздушни линии, Филип все още се обливаше в горещи и студени вълни при спомена за невероятния миг, когато смисълът на това, което му каза Джой — „Тя прилича на теб“ — постепенно проникваше в него, докато осъзна, че това мъничко момиченце, играещо в градината под тях — крехко създание в бяла памучна рокля със загорели ръчички и руса коса, малко по-голямо от куклите, с които се занимаваше, това късче плът е съществувало, било е в орбита около неговия живот — тихо и скрито, като неоткрита звезда. „Какво!?“ — задъха се той. „Искаш да кажеш, че Миранда е моя… наша… Сигурна ли си?“
— Не съм сигурна, но ще се съгласиш, че приликата е поразителна.
— Но, но… — той търсеше думите и трудно си поемаше дъх. — Но ти ми каза тогава, че ти…, нали знаеш, каза, че всичко е наред.
— Излъгах те. Бях спряла таблетките, двамата с Джон искахме да имаме второ дете. Боях се, че ако ти призная, това ще развали магията и ти може да се откажеш. Нали беше много подло от моя страна?
— Не, това е чудесно от твоя страна, прекрасно е, но, боже мой, защо не ми каза?
— Отначало не знаех дали съм бременна от теб или от Джон. Шокът от катастрофата предизвика преждевременно раждане. В мига, когато видях очите на Миранда, аз знаех, че е твоя. Но какъв беше смисълът да ти казвам?
— Можех да се разведа с Хилари и да се оженя за теб.
— Точно така. Казах ти тази сутрин, че не исках това.
— Но сега вече ще го направя — каза Филип.
Джой нищо не каза в продължение на няколко минути. После, без да го гледа, и като чертаеше кръгчета по пластмасовата повърхност на масата с пръст, натопен в локвичка от разлято кафе, каза:
— Когато чух, че пристигаш в Турция, реших да избегна евентуална среща с теб, защото се страхувах, че може да завърши ето така. Уредих да отида в Анкара точно през дните, когато си в Истанбул — Алек Къстър ме молеше от доста време да се срещна с хората там и да обсъдим някои въпроси. Аз се запознах с твоята програма и направих така, че да пристигна в Анкара, точно когато ти заминеш. Но изчисленията ми се оказаха погрешни с някакви си два-три часа. Когато отидох при Къстър, ми казаха, че ще дойдеш същата вечер.
— Това е съдба — каза Филип.
— Да, и аз стигнах до това заключение — каза Джой. — Затова дойдох с теб на влака.
— И направи много добре, че дойде.
— Исках да дам на съдбата втори шанс — каза Джой.
Ниска облачност покриваше Англия. Когато самолетът се потопи в нея, слънцето изчезна като изгасена светлина, а под облаците валеше дъжд. Влажни капки се стичаха по прозорците на летателния апарат, докато той се приземяваше на влажното пистово покритие в Хийтроу. Чакайки в задушната, влажна зала за багажа си, Филип усещаше как повяхва и се свива след наситените със събития последни дни. Той седна и притвори очи, прожектирайки пред вътрешния си поглед картини от Истанбул, гледките, звуците, ароматите; църкви и минарета, вода и небе, огромния влажнеещ килим под стъпалата им, докато отправяха взор към купола на Синята джамия, цветните стъкла, пробляскващи като скъпоценни камъни, в дворцовия харем, стъпалата на Истанбулския университет, като затворнически, с по един въоръжен войник на всяка площадка, лабиринтообразните алеи на огромния закрит пазар, ресторантите досами брега, където вълната от един минаващ кораб внезапно преля през ниския прозорец и заля цяла маса с вечерящи хора, хотела, където с Джой се любеха следобедите, а руските танкери се плъзгаха под прозореца така близо, че за миг засенчваха светлината, която се процеждаше през венецианските щори. Когато слънцето грееше право върху прозореца, той нагласяваше щорите под ъгъл така, че лъчи от топла светлина нашарваха тялото на Джой, а русите й пубисни косми лумваха като пламък. Той ги наричаше „златното руно“ с пълното съзнание, че Хелеспонт не е далече. Когато я целуваше там, брадата му я гъделичкаше по корема, а той иронично говореше за среброто сред златото, мислейки си за контраста между нейното красиво, все още младо тяло, и неговото — кокалесто, застаряващо, но тя го галеше по главата и го уверяваше: „С тебе се чувствам желана, това е най-важното“. Той се завираше в нея, вдъхвайки аромати на брегове и езера, кожата от вътрешната страна на бедрата й бе мека като обелена гъбка; тя имаше чист солен вкус, като на морска молюска. „О-о“ — шептеше той, — „това е божествено“.