Филип отвори очите си и видя куфара си да се върти самотно върху багажния конвейер. Той го прибра и леко смутен от сексуалната възбуда в резултат от своите мечти, пробяга целия път до първи терминал, за да хване самолета за Рамидж.
Отново горе, сега за кратко, сред слънчевата светлина в бучащ Фокър Френдшип; после надолу през сивите облаци към подгизналите поля и проблясващите магистрали, които заобикаляха летището на Рамидж. Той беше изненадан и объркан от това, че Хилари бе дошла да го посрещне. Обикновено се прибираше с такси и беше разчитал на възможността да бъде още малко сам по време на последния етап от пътуването си, за да обмисли какво да й каже. Но тя беше там, в стария си бежов шлифер, махайки му с ръка от терасата на терминала, докато той и другите пътници слизаха по стълбата от самолета и вървяха през мазните локви на платформата. В сградата на терминала Хилари се спусна към него и въодушевено го целуна.
— Добре ли си, скъпи? Толкова се радвам да те видя жив и здрав, такива събития се случиха — чете ли рецензията?
— Не — каза той. — Каква рецензия?
— В литературното приложение на „Таймс“. Ръдиърд Паркинсън рецензира твоята книга за Хазлит по най-благоприятен начин, на почти две страници.
— Мили боже — каза Филип, чувствайки, че почервенява от удоволствие. — Това трябва да е под влияние на Морис. Ще трябва да му пиша и да му благодаря.
— Мисля, че не е така, скъпи — каза Хилари, — защото Паркинсън е ужасно груб към книгата на Морис в същата рецензия. Той е писал и за двама ви.
— О, не може да бъде! — каза Филип, усещайки спазъм на подло злорадство при тази новина.
— От „Сънди Таймс“ и „Обзървър“ поискаха твоя фотография, а Феликс Скинър — той е толкова въодушевен от това — каза, че това означава, че те също ще те рецензират. Аз едва намерих една твоя снимка по шорти край морето, но те сигурно ще използват само главата.
— Мили Боже! — каза Филип.
— Имам и нещо друго да ти казвам. Отнася се лично за мене.
— Какво?
— Нека първо да докарам колата, докато ти чакаш за багажа.
— И аз трябва да ти кажа нещо.
— Чакай да докарам колата.
Когато тя докара колата до изхода на терминала, Хилари предложи да се премести на пасажерското място, но Филип й каза да не си прави труда. Тя шофираше крайно невнимателно, като форсираше двигателя между смяната на скоростите и рязко спираше на светофарите. Когато познатите улици на тяхното предградие се появиха край прозорците, тя му каза голямата си новина:
— Намерих си работа, скъпи. Е, не точно работа, но нещо, което наистина искам да правя, нещо наистина интересно. Минах предварителното интервю и съм почти сигурна, че ще ме приемат за обучение.
— И каква е тази работа? — каза Филип.
Хилари се обърна и го дари с широка усмивка:
— Брачен консултант — каза тя. — Не знам защо досега не бях помисляла за това. — Тя отново насочи вниманието си към пътя, тъкмо навреме.
— Разбирам — каза Филип. — Трябва да е много интересно.
— Абсолютно очарователно. Нямам търпение да започна подготовката. — Тя отново погледна към него. — Не ми изглеждаш много въодушевен.
— Изненадан съм — каза Филип. — Не бях подготвен за това. Сигурен съм, че ще бъдеш много добра в работата си.
— Ами да — каза Хилари. — Чувствам, че наистина съм наясно по въпроса. Искам да кажа, ние с теб сме имали и хубави, и лоши моменти, но все още сме заедно след всичките тези години, нали?
— Да — каза Филип. — Заедно сме. — Той се загледа навън в имената на магазините: Скечлис, Ръмбелоус, Рейдио Ренталс, Улуъртс. Дебели стъклени витрини, заредени с хладилници, музикални уредби, телевизори.