Какъв бакшиш е редно да се даде? Кой е най-добрият начин за придвижване от аерогарата до центъра? Разбирате ли нещо от това меню? Бакшишът на такситата в Бангладеш е десет процента, в Италия — пет, в Мексико не е прието да се дава, а в Япония шофьорът може дори да се обиди, ако му предложите бакшиш. Аерогара Нарита е на четиридесет километра от центъра на Токио. Има бърз електрически влак, но той спира далече от центъра, по-добре вземете луксозния автобус. Гръцката дума за спирка е stasis. Полската дума за бъркани яйца е jajecznice, изговаря се „йайечнице“, което е до някъде ономатопоетично, ако можете да го произнесете. В Израел яйцата за закуска се сервират полусварени и студени, ужас! В Корея на закуска сервират супа. Както и на обяд, и на вечеря пак. В Норвегия вечерята е в четири следобед, в Испания — в десет вечерта. В Токио нощните клубове затварят в 11:30 вечерта, в Берлин по това време тъкмо ги отварят.
О, това поразително разнообразие от езици, храни и обичаи в страните по света! Но почти толкова поразително е и как сплотените академични редици преодоляват тези трудности. По целия свят, в хотели, университетски общежития и конферентни центрове, в замъци и вили и в извънградски къщи, в столици и в курортни градове, край езера, в планини, по бреговете на студени и топли морета, хора от всякакъв цвят и националност се събират, за да дискутират романите на Томас Харди, проблемните пиеси на Шекспир, постмодернистичния разказ или поетиката на имажинизма. Разбира се, не всички конференции, които текат това лято, са свързани с английската литература, съвсем не. В същото време се провеждат и конференции върху френските средновековни шансони, испанската поетична драма на шестнадесети век, немското движение „Штурм унд Дранг“ и сръбските народни песни; има и конференции върху династиите на древен Крит, социалната история на шотландските Хайландс, външната политика на Бисмарк, социология на спорта и икономическите противоречия на монетаризма; има още конференции върху физика на ниските температури, микробиология, орална патология, квазари и теория на катастрофите. Понякога, когато две конференции се провеждат на едно място, възникват недоразумения: разказват, че един библиограф, специализиращ история на пунктуацията, слушал в продължение на двадесет минути медицински доклад за малфункциите на дебелото черво, преди да разбере грешката си.
Но, общо взето, академичните групи по интереси са самоопределящи се общности, изключващи други, чужди за тях. Всяка такава общност има свой жаргон, йерархичен ред, професионални връзки и отношения. Членовете обикновено се срещат веднъж годишно — на конференция. Следва размяната на безброй „Как сте?“, „Много ми е приятно!“, „Над какво работите?“ на чашка в бара, по време на обяд, в почивките между докладите. Това е нещо като неформален контакт разбира се, и то именно е raison d’etre — първопричината за съществуване на конференциите, а не програмата с доклади и лекции, които само привидно събират участниците, и които повечето от тях намират непоносимо отегчителни.
Всяка тема и всяка конференция, посветена на нея, е свят сам по себе си, но тези светове се скупчват заедно в галактики, така че един опитен пътешественик (като Морис Зап, например), може да прескача от една на друга, да се появява в Амстердам като семиолог, в Цюрих — като експерт по Джеймс Джойс, а във Виена — като наратолог. Тези, на които английският е роден език, са в по-благоприятна позиция, защото английският е международният език на литературната теория, а теорията е това, което обединява всички тези и многото други конференции. Това лято най-често обсъжданата тема на всички конференции, които посещава Морис, е длъжността към ЮНЕСКО по литературна критика и това, кой ще я заеме. Какъв тип теоретични изследвания ще бъдат одобрени — формалистки структурализъм, марксизъм или деконструкционализъм? Или ще я заеме някой блудкав еклектичен либерален хуманист, или пък дори такъв антитеоретик като Филип Суолоу?
— Филип Суолоу? — невярващо казва Сай Гутблат на Морис Зап. Денят е 15 юни, навечерието на Цветница, симпозиумът в Цюрих върху Джеймс Джойс е по средата си, а те са застанали на бара в препълнената кръчма „Джеймс Джойс“ на „Пеликанштрасе“. Това е прекрасно запазена, оригинална ирландска кръчма, цялата в тъмен махагон, червен плюш и месингови дръжки, спасена от събаряне, на което я били обрекли ирландски строителни предприемачи, транспортирана на части, всяка с номер на нея, и съвсем точно реконструирана в града, където авторът на „Одисей“ емигрира през Първата световна война и където умира през Втората. Атмосферата й е напълно автентична, с изключение на абсолютната чистота навсякъде, особено в тоалетните на етажа под земята, където можете, стига да имате желание за това, да вечеряте направо върху облицования с плочки под — нещо много различно от зловонните, хлъзгави дупки, каквито са подземните тоалетни в Дъблин. — Филип Суолоу? — казва Сай Гутблат. — Сигурно се шегувате.