Сай е стар приятел на Морис от щата Юфория, който той напусна преди пет години, за да отиде в Пен, променяйки в същото време интересите си от Хукър към по-сигурната област на литературната теория. Той изглежда добре — изящен, облечен в тъмно, тип денди, но дребен на ръст; постоянно се надига на пръсти, сякаш търси да види някого в пълния салон.
— Иска ми се да се шегувам — казва Морис, — но онзи ден ми изпратиха изрезка от лондонски вестник, където се казва, че той е посочен като вероятен кандидат за длъжността.
— И какви са шансовете — девет милиона към едно? — казва Сай, който си спомня Филип главно като изобретател на играта „Унижение“, с която развали едно от партитата, които те с Бела бяха организирали преди много години. — Той не е публикувал нищо ценно, нали?
— Той пожъна невероятен успех с една абсолютно безмозъчна книга за Хазлит — казва Морис. — Ръдиърд Паркинсън я превъзнесе в рецензия в литературното приложение на „Таймс“. В момента британците са на антитеорийна вълна и книгата на Филип направо ги накара да се въргалят по гръб с лапи във въздуха.
— Но аз чух, че Артър Кингфишър е съветник на ЮНЕСКО по въпроса за назначаването — казва Сай Гутблат. — А той не вярвам да препоръча някой, който е враждебно настроен към теорията.
— Точно това си повтарям и аз — казва Морис. — Но тези старци вършат странни неща. На Кингфишър не му харесва мисълта, че може да се намери някой, не по-лош от него самия на млади години, и току-виж подкрепил назначаването на глупак като Филип Суолоу само и само да докаже своето.
Сай Гутблат допива чашата си „Гинес“ и прави гримаса.
— Боже, мразя я тази гадория — казва той. — Хайде да отидем на друго място. Открих един бар на отсрещния бряг на реката, там има „Будвайзер“.
Като задигат бирените подложки за спомен от кръчмата на Джеймс Джойс, те си пробиват път към вратата — процедура, която отнема известно време, тъй като на всяка крачка единият или другият попада на някой, когото познава. Морис! Сай! Радвам се да те видя! Как е Бела? Как е Дезире? О, не знаех! Върху какво работиш понастоящем? Хайде да вечеряме някой ден, хайде да пийнем по нещо заедно, хайде да закусим. Накрая те са отвън, на тротоара, в меката вечер. Наоколо няма много хора, но улиците имат безопасен, спокоен вид. Витрините на магазините са ярко осветени, изпълнени с луксозни стоки за изкушение на богатите граждани на Цюрих. Витрината на швейцарските авиолинии е аранжирана скромно с няколко тумбести самолетчета, изработени от бели цветя, закачени на движещи се жички. Те напомнят на Морис градински гирлянди.
— Хубаво име за DC-10 — отбелязва той, — „Летящата гирлянда“.
Черният хумор отразява мрачното му настроение. Напоследък нещата не вървят добре за Морис. Първо, тази атака срещу книгата му от Ръдиард Паркинсън в приложението на „Таймс“. После докладът му не мина добре в Амстердам. Група феминистки, наети най-вероятно от бившата му съпруга, го апострофираха, докато той развиваше тезата си за аналогия между интерпретацията и стриптийза, като викаха „Путките са хубави!“ в момента, когато той четеше: „Заковали поглед в цепнатината, ние откриваме, че някак сме подминали целта на диренето си“. Младият Макгаригъл, от когото можеше да получи някаква подкрепа или поне съчувствие по време на инцидента, беше изчезнал безотговорно от Амстердам, без да остави бележка. След това дойде нелепият слух, че кандидатурата на Филип Суолоу се разглежда за длъжността към ЮНЕСКО, но след като го видя черно на бяло, сериозно се разтревожи, че може да е напълно вероятно.
— Кой ти изпрати изрезката? — пита Сай.
Морис не знае. Всъщност, това беше Хауърд Рингбаум, който забеляза статията в лондонския „Сънди Таймс“ и я изпрати анонимно на Морис Зап, като правилно позна, че тя ще му причини болка и безпокойство. Но кой стоеше зад идеята да се спомене името на Филип Суолоу във вестника? Много малко хора знаят, че това беше Жак Текстел, който беше получил от Ръдиард Паркинсън един брой на статията му „Английската критическа школа“, заедно с ласкателно придружително писмо, което Текстел, раздразнен от надутото самодоволство на Паркинсън във Ванкувър, погрешно изтълкува като знак на интерес от страна на Паркинсън да издигне по-скоро кандидатурата на Филип Суолоу, отколкото своята. Текстел подшушна името на Филип на своя зет в Англия, журналист в „Сънди таймс“, по време на обяд в разкошен ресторант на шестия етаж на Плас Фонтеноа, и зет му, на когото бяха възложили да напише една редакторска статия върху „Ренесанса на старите университети“, а не му достигаха факти в подкрепа на темата, беше посветил цял абзац от статията си на професора от Рамидж, чиято неотдавна излязла книга бе причинила такова раздвижване и чието име се споменаваше във връзка с наскоро предложената длъжност по литературна критика към ЮНЕСКО — а всичко това накара Ръдиард Паркинсън да се задави с кеджерито си28, когато разгърна броя на „Сънди таймс“ с тази статия, в столовата на персонала в „Ол Сейнтс“.