Това послание никак не радва Морис. „Лудо влюбени“, как пък не! Може ли петдесет годишен мъж да използва такъв език? Не е ли разбрал досега, че самото „влюбване“ е нереално преживяване, форма на културния процес, илюзия, породена от взаимните отражения на милион розово-оцветени огледала: любовна поезия, популярни песни, филмови образи, вестникарски колони с лични драми, реклами на шампоани, романтични романи? Очевидно не е. Писмото звучи като излияние на сляпо увлечен тинейджър. Морис не иска да си признае, че в неговата сурова присъда има и малко завист. Той предпочита да вярва, че реакцията му е справедливо възмущение срещу това, че е принуден да участва в нещо като заговор срещу Хилари. За човек, който твърди, че вярва в позитивното влияние на великата литература върху морала, Филип Суолоу (така си мисли Морис) се отнася много несериозно към брачния си обет.
Артър Кингфишър му е изпратил кратко писмо, в което вежливо потвърждава последния посочен от Морис адрес и прилага ксерокс-копие от речта си на Чикагската конференция върху кризата на знака. Морис незабавно му отговаря, като пита дали Артър Кингфишър не би могъл евентуално да помисли за участие в конференцията върху бъдещето на критиката в Йерусалим. Морис е убеден, че ако успее да го докара за около седмица, с ласкателство и хитрост ще може да го убеди в своята собствена безспорна легитимност за длъжността към ЮНЕСКО. Той прекарва целия ден в съставяне на това писмо, подчертавайки изключителността на тази конференция — малка група от подбрани учени, не толкова конференция, колкото симпозиум — и подчертавайки удобствата на Йерусалимския „Хилтън“ като седалище на научния форум, като не забравя да намекне деликатно за полу-еврейския произход на Артър Кингфишър, както и да изброи многото екскурзии по интересни забележителности, които ще се организират за участниците. Спомняйки си, че Фулвия Моргана беше споменала за някакво красиво азиатско момиче, от което Артър Кингфишър не се отделял на Чикагската конференция, Морис дава да се разбере, че поканата за Йерусалим включва и придружаващо лице по негов избор. Като последен стимул добавя, че ще му бъде осигурен и безплатен полет с Конкорд през океана, за което е говорил вече с израелския си приятел Сам Сингерман — съорганизатор на конференцията, и е уредил финансова подкрепа за целта от една британска верига супермаркети, чийто ционистки президент е убеден, че събитието ще способства за повишаване международния престиж на Израел.
— Няма проблем да се плати пътуването на Артър Кингфишър — Сам увери Морис. — Имаме достатъчно пари. Единственото условие е да се чуе името на нашата компания, какво ще кажеш например за Международен симпозиум „Прайсвайс“ върху бъдещето на критиката?
— Става — каза Морис. — Ще го преживеем. Само да не искате да раздаваме рекламни брошури преди всяка лекция.
Той адресира и запечатва писмото до Артър Кингфишър и излиза на балкона на стаята си да се поразкърши. Късен следобед е и лека златиста светлина пада върху планината и езерото. Време е да потича.
Морис се преоблича в червени копринени шорти за бягане, тениска и адидаски и пуска писмото в коридора на излизане от вилата. Няколко от другите почиващи, излегнати на слънце, му се усмихват и махват с ръка, когато минава в лек тръс покрай тях. Щом навлиза в градините и изчезва от погледа им, той забавя темпо до подтичване едва-едва. Но дори и така пот се лее от челото му, а най-силният шум, който чува, е свистенето на дробовете му. Стъпките му са заглушени от нападалите борови иглички, които покриват пътеката като с килим. Всеки път минава по един и същ маршрут — около миля в кръг през гората, на отиване нагоре, на връщане към вилата — надолу, което нормално продължава 35 минути. Той е решил един ден да направи цялата обиколка без да спира, но тази вечер, както обикновено, му се налага да спре горе на склона насред половината път, за да възстанови дишането си. Обляга се на едно дърво, гръдният му кош се издува и спада, и вдига поглед към замъгленото синьо небе.
После изведнъж всичко става черно.
2
Фиуууууууу!
Вятърът подсвирна меко в тръстиките на брега на Лок Гил. Пърс Макгаригъл погледна обезпокоен към небето. Над него то беше синьо като очите му, но хоризонтът изглеждаше застрашително тъмен. Обаче студентите от лятното училище за келтска култура, тръгнали на литературен поход и отдалечили се на два дена път от базата в Лимерик, не поглеждаха чак толкова надалеч. Те бяха в екстаз от слънчевите отблясъци по набраздената от вълнички водна повърхност, от тръстиките, навеждащи се грациозно на вятъра, от зелените хълмове, заобикалящи езерото и от пурпурните очертания с форма на кит на връх Бен Бълбен в далечината. Повечето от тях бяха американци на средна възраст, набиращи кредити за задочното си обучение или комбиниращи европейска ваканция с културно самоусъвършенстване; те изскочиха от автобуса с въодушевени викове и се пръснаха по брега, щракайки и жужейки с фотоапаратите си, наблюдавани снизходително от група лодкари от Слайго, обути с високи ботуши и мръсни износени пуловери. Край малък дървен кей леко се поклащаха три обрулени гребни лодки, наети, за да откарат студентите през езерото към Острова на Инисфрий, обект на най-често влизащата в антологиите поема на В. Б. Ийтс.