— Свършихте ли? — каза тя. — Не е ваша вината. Не е много хубаво, нали?
— Написа ли стиха? — каза Анджелика.
— Ще ти дам да го прочетеш довечера. Ще трябва обаче да дойдеш на най-горния етаж на Лукас Хол.
— Където е твоята стая ли?
— Не.
— Тогава защо?
— Ще видиш.
— Загадка? — Анджелика се засмя, бърчейки носле. — Обичам загадките.
— Десет часа, на последния етаж. Луната ще е изгряла дотогава.
— Сигурен ли си, че това не е просто опит за романтична среща?
— Е, добре, но нали ти каза, че научната ти работа е върху романса.
— И мислиш да ми дадеш още малко материал? Уви, вече имам предостатъчно. Изчела съм стотици романси. Класически и средновековни, ренесансови и модерни. Хелиодор и Апулей, Кретиен дьо Троа и Малори, Ариосто и Спенсър, Кийтс и Барбара Картланд. Не се нуждая от повече данни. Трябва ми теория да ги обясня.
— Теория? — ушите на Филип Суолоу помръднаха под сребристите кичури коса, през няколко стола нататък през масата. — Тази дума ми напомня за Гьоринг. Щом я чуя, се хващам за револвера.
— Значи едва ли ще харесаш лекцията ми, Филип — каза Морис Зап.
В крайна сметка, малко хора харесаха лекцията на Морис Зап, а няколко души от аудиторията дори напуснаха, преди да е свършил. Рупърт Сътклиф, задължен като председателстващ да седи с лице към публиката, си придаде изражение на невъзмутима безстрастност, но почти неуловимо за погледа краищата на устата му се извиваха надолу под все по-остър ъгъл, а очилата му се свличаха все по-надолу по носа в течение на дискурса. Морис Зап говореше, като крачеше нагоре-надолу по подиума със записки в едната ръка и дебела пура в другата.
— Пред себе си виждате — започна той, — човек, който някога вярваше във възможностите на интерпретацията. Това означава, че аз мислех, че целта на четенето е да установим смисъла на текста. Бях отдаден на занимания с Джейн Остин. Мисля, че имам правото при цялата си скромност да заявя, че бях постигнал повече от всеки друг. Написах пет книги за Джейн Остин, всяка от които се опитваше да установи какво означават нейните романи и, естествено, да докажат, че досега никой не е разбрал правилно какво означават те. После се заех с с разбори върху творбите на Джейн Остин, като целта на всеки бе да бъде напълно изчерпателен, да изследва романите от всевъзможни гледни точки — историческа, биографична, риторична, митологична, структурална, фройдистка, юнгеанска, марксистка, екзистенциалистка, християнска, алегорична, етична, феноменологична, архитипна, и каква ли още не. Така че, когато всички разбори бъдат написани, да няма нищичко повече за казване по даден роман.
Разбира се, аз така и не извърших това. Проектът бе не толкова утопичен, колкото в противоречие със собствените ми интереси. С това не казвам, че, при успех, всички ние бихме останали без работа. Мисълта ми е, че той не можеше да успее, защото не е възможен, а не е възможен, поради самата природа на езика, на който смисълът непрестанно се пренася от едно означаващо към друго и не може никога да бъде притежаван.
За да разберем едно съобщение, трябва да го разкодираме. Но всяко декодиране е ново закодиране. Ако вие ми кажете нещо, аз проверявам, дали съм ви разбрал добре, като го повтарям със собствени думи, тоест, различни думи от тези, които вие сте използвали, тъй като, ако аз повторя вашите собствени думи съвсем точно, вие ще се усъмните дали аз наистина съм ви разбрал. Но ако аз използвам свои думи, то значи съм променил вашия смисъл, колкото и незабележимо да е това; и дори ако аз по необичаен начин покажа разбирането си, като повторя непроменени вашите думи, няма гаранция, че не съм раздвоил смисъла им в своята глава, защото аз внасям различен опит в езика, литературата и невербалната реалност на тези думи, следователно за мен те значат нещо различно от това, което значат за вас. И ако вие мислите, че не съм разбрал смисъла на съобщението ви, вие не просто го повтаряте със същите думи, а се опитвате да го обясните с различни думи, различни от тези, които сте използвали първоначално; но тогава това вече не е това, с което сте започнали. И всъщност, вие не сте вие, които сте били, когато сте започнали. Времето се е придвижило, откакто сте отворили уста да говорите, молекулите на вашето тяло са се променили, това, което сте възнамерявали да кажете, е било изместено от това, което вече сте казали, и което вече е станало част от вашата лична история, несъвършено запомняна. Разговорът е като игра на тенис с топка, направена от материя, която всеки път преминава над мрежата в различна форма.