— Най-добре да се връщаме — извика той на двамата гребци в лодката.
Единият поклати глава. — Не може да рискуваме да завием при този вятър — извика той. — А и вече сме на половината път.
Островът обаче все още изглеждаше обезсърчително далеч, обгърнат от дъждовен плащ, който бързо се движеше към тях над развълнуваната вода и скоро зашиба лицата на пасажерите болезнено като камшик. Сега всички бяха мокри и вече не се оплакваха, ако някоя вълна прелееше през борда. Мълчанието им беше показател за това, колко уплашени бяха те — стиснали планшира, до глезени във вода, очакващи лодкарите да кажат нещо за успокоение. Но двамата гребяха мрачно срещу вятъра — тежестта на водата в лодката усложняваше задачата им. Нямаше съдове за изгребване на вода и един-двама от пътниците безрезултатно опитаха да импровизират с обувки и шапки.
Дали защото техният съд пропускаше повече от другите или товарът му бе по-тежък, а гребците му — по-слаби, но Пърс забеляза, че тяхната лодка изостава от другите две. Г-жа Финкълпърл със затворени като за молитва очи напевно изреждаше думи от поемата „Езерният остров Инисфрий“, сякаш повтаряше мантри:
Една особено голяма вълна се разби в носа на лодката и рецитацията внезапно премина в булбукащо давене и хленч. Очилата на Максуел бяха станали прозрачни от навъсеното небе, а сивите му очи красноречиво издаваха истински ужас. Той се хвана за ръката на Пърс и я стисна в здрава хватка като тази на Древния моряк.
— Потъваме ли? — пресипнало изкрещя той.
— Не, не — каза Пърс. — Всичко е наред.
Но гласът му не звучеше убедително. Лодката беше нагазила опасно дълбоко във водата — по-скоро приличаше на вана, отколкото на лодка. Вените се издуваха по челата на гребците, а греблата сякаш се огъваха от напрежението да поддържат в движение пълния с вода съд. Лодкарите се спогледаха с мълчаливо разбиране и оставиха греблата. Единият извика към Пърс:
— Боя се, че е поела доста вода, г-не.
— Казах ли ви, че потъваме! — изкрещя Максуел и още по-здраво се хвана за Пърс. — Спасете ме!
— За бога, човече, овладей се малко! — протестира Пърс и се опита да се освободи от френетичната хватка на другия.
— Но аз не мога да плувам! Ще се удавя! Къде са другите лодки? Помощ! Помощ!
— Ти само за собствената си кожа ли мислиш? — възкликна възмутено Пърс. — Няма ли да се сетиш за дамите тук?
— Не ме оставяйте да се удавя. На съвестта ми лежи голям грях. — Лицето на Максуел беше изкривено от страх и вина. — Тази буря е божията присъда над мен.
— В такъв случай бог е несправедлив към останалите — скастри го Пърс и се взря през дъжда към брега на острова, който другите две лодки изглежда вече бяха достигнали благополучно.
— Хайде да извикаме „Помощ“ всички заедно, дами и господа! — подкани ги той, за да поддържа духа им. — Едно, две, три…
— Помо-ощ! — извикаха всички в нестроен хор, с изключение на Максуел, очевидно загубил надежда.
— Да, това е божията присъда — стенеше той. — Да ме удави в езеро край Слайго, точно където измамих горкото момиче. Аз не знаех, че ще идваме тук, като се записвах за курса.
— За какво момиче говориш? — каза Пърс.
— За една камериерка — подсмръкна Максуел — сълзи, а може би дъжд или вода от езерото течаха по лицето му и капките увисваха на носа му. — От един хотел, където бях отседнал преди години за лятното училище. Докторската ми дисертация беше върху келтската митология в ранните поеми.
— Дявол да вземе дисертацията ти! — извика Пърс. — Как се казваше момичето?
— Името й беше Бернадет. Не помня фамилията й.
— Макгаригъл — каза Пърс, — като моята.
Максуел внезапно се пусна от Пърс и го загледа невярващо. — Точно така. Беше Макгаригъл. Откъде знаете?
В този момент лодката бавно започна да потъва надолу под акомпанимента на жалостив плач от останалите пасажери, които обаче скоро откриха, че за късмет са заседнали в плитчина до коляно. Другите лодкари прецапаха от брега да пренесат по-възрастните и нестабилни корабокрушенци до суха земя. Пърс трябваше да носи Максуел, който бе увиснал на врата му в момента, когато лодката тръгна надолу, и отказваше да отпусне прегръдката си.