Докато бързаше към изхода на първи терминал с това намерение, той беше заговорен от бодър женски глас:
— Здравейте!
Пърс разпозна Черил Съмърби, застанала зад информационното бюро на Британските авиолинии. Той спря и се върна малко назад.
— Здравейте, как сте? — каза той.
— Скучая. Предпочитам да работя на гишето за заминаващи, особено на терминал три — там е за продължителните полети. Дава повече… възможности. Защо не сте с онази красива шапка?
— Шапка ли? А, онази ловджийската на професор Зап? Много е топло за нея.
— За дълго ли сте тук?
— Не, само за един ден. Тази вечер си заминавам за Ирландия. Утре трябва да се срещна със студентите от лятното училище в Голуей.
Черил въздъхна с копнеж.
— Така бих желала да отида в Западна Ирландия. Там сигурно е много красиво.
— Да, красиво е. Особено в Конемара. Аз съм наел там една селска къща от няколко месеца… Вижте, Черил, много ми е приятно да си говорим, но истината е, че ужасно бързам. Трябва да стигна до центъра на Лондон, преди да затворят книжарниците.
— Коя книга търсите?
— О, това е книга с поезия, една дълга поема, наречена „Царицата на феите“. Трябва да погледна нещо в нея, много е спешно.
— Няма проблем — каза Черил и за голямо учудване на Пърс тя се наведе под бюрото и извади дебело издание на „Царицата на Феите“.
— Бог да ви благослови! — възкликна той. — Това се казва обслужване! Ще пиша до Бритиш Еъруейз да ви повишат.
— Не би трябвало да правя така — каза Черил. — Книгата е моя, за четене в свободните моменти. А не ни е разрешено.
Както бърникаше из джобовете си за листчето с точно посоченото място в книгата, Пърс вдигна изненадан поглед към Черил.
— Книгата е ваша? Аз мислех, че повече ви допадат романите от „Билс енд Муун“. — Той май беше загубил ценното листче. По дяволите!
— По-рано, да — съгласи се Черил. — Но аз надрастнах този тип книги. Те всъщност са боклук, нали? Щом прочетеш една, все едно, че си прочел всичките.
— Така ли? — измънка разсеяно Пърс. Той се опитваше да си спомни посоченото място, което Анджелика бе написала с дребничкия си почерк. Беше стих шестдесет и нещо, като че ли от книга втора, но точно коя песен? Той запрелиства всяка песен от книга втора, а Черил продължаваше да говори.
— Искам да кажа, че те не са истински романи, нали така? Не са романи в истинския смисъл. Те са принизени похотливи версии на сантименталните романи за ухажване и женитба, които започват с „Памела“ на Ричардсън. Нали знаете, реалистична среда и обикновена героиня, с която читателят може да се идентифицира, семпла фабула около търсенето на съпруг, безкрайни тревоги за това, какво може да си позволи едно момиче преди брака — възбуждащо, но напълно морално.
— Мм, ммм — измрънка Пърс разсеяно, както разгръщаше страниците на „Царицата на Феите“ с навлажнени пръсти.
— Романсът на 17-ти век е белетристика преди истинския роман. Той е пълен с приключения и съвпадения, с изненади и чудеса, и има множество герои, които са били изгубени, очаровани или се търсят взаимно, или търсят Светия граал, или нещо такова. Разбира се, много често те са и влюбени.
— А! — възкликна Пърс, попадайки на епизода с беседката на блаженството, защото си спомни, че Анджелика бе споменала пред Морис Зап за двете девойки, които Сър Гуйон вижда да се къпят във фонтана. Очите му се забиха в стих 66 и две думи отскочиха от страницата към него:
— Лили Папс! — извика радостно Пърс. — Има две момичета, не е едно. Лили и Анджелика! Трябва да са близначки. Едната скромна, другата — дръзка. Той се наведе над бюрото и, хванал главата на Черил между двете си длани, заглуши все още продължаващия й монолог със звучна целувка.
— Бог да те благослови, Черил! — каза той пламенно. — За това, че се случи да бъдеш тук точно когато трябва и да имаш точно книгата, която търсех. Днес е велик ден за мен, наистина.
Черил силно се изчерви. Лекото й кривогледство се засили, а дишането й се затрудни. Въпреки тези симптоми на стрес, тя успя да завърши изречението, което беше започнала, преди Пърс да я прекъсне: