— … от психоаналитична гледна точка, романсът е търсене, осъществявано от либидото или от егото, желаещо да се освободи от тревогите на действителността, като при все това запази тази реалност. Ще се съгласите ли с това?
Сега вече Пърс показа отдавна просроченото си смайване. Той се взря в очите на Черил, които имаха забележително красив син цвят.
— Черил, да не си ходила на вечерни курсове, откакто за първи път се срещнахме?
Черил почервеня още по-силно и сведе очи.
— Не — каза тя с пресипнал глас.
— Да не би да искаш да кажеш, че това за романса, сантименталния роман и желаещото его са твои собствени идеи?
— Желаещото его е идея на Нортроп Фрай — съгласи се тя.
— Ти си чела Нортроп Фрай?! — гласът му се издигна нагоре като реактивен двигател.
— Е, не точно чела, разказаха ми за него.
— Кой? — Пърс почувства ново ускорение на вътрешното си вълнение, първоначалните вибрации от ново откритие. Кой на света би занимавал летищен персонал в обичаен разговор с генеричните характеристики на романса?
— Една клиентка. Полетът й беше отложен и ние си поговорихме. Тя забеляза, че чета розови романи под бюрото и каза: „Защо четете тези боклуци?“, е, не точно така, тя не беше груба, и започна да ми обяснява за старите романси, за това, колко по-интересни и вълнуващи са те. Аз я помолих да ми запише заглавията на няколко книги, за да ги взема от библиотеката. „Царицата на феите“ беше една от тях. Честно казано, не съм напреднала много в четенето й. По ми хареса „Орландо Фуриозо“, по-забавен е. Тя знаеше страхотно много неща за книгите. Мисля, че работи в същата област, като вас.
Пърс едва смееше да диша по време на разказа.
— Млада жена, нали? — каза той дрезгаво.
— Да, тъмнокоса, красива, с много хубава коса. Името й беше чуждо, макар че тя самата говореше перфектен английски.
— Пабст, така ли беше името й?
Сега беше ред на Черил да се смае.
— Точно така беше.
— Кога говорихте двете с нея?
— Онзи ден. В понеделник.
— Помниш ли закъде пътуваше тя?
— Полетът й беше за Женева, но тя каза, че отива в Лозана. Познавате ли я?
— Дали я познавам? Аз съм влюбен в нея! — възкликна Пърс. — Кога е следващият самолет за Женева?
— Не знам — каза Черил, която сега бе побледняла.
— Моля те, провери заради мен, ти си добро момиче. А тя не спомена ли къде ще отседне в Лозана? Име на хотел?
Черил поклати глава. Нещо не й се удаваше да намери информацията за полета до Женева.
— Побързай, Черил, преди малко ми намери „Царицата на феите“ по-бързо, отколкото сега информация за полета — шеговито й се скара Пърс. За негово учудване, една сълза се стече по бузата й и капна върху отворената страница на разписанието.
— Какво има, за Бога?
Черил издуха носа си в хартиена кърпичка, изпъна рамене и му се усмихна професионално.
— Нищо — каза тя. — Следващият полет до Женева е в 19:30 часа. Но в 15:45 има полет на швейцарските авиолинии, който можете да хванете, ако тръгнете веднага.
Пърс тръгна веднага, на бегом.
Дишането на Пърс още не се бе успокоило, когато швейцарският Боинг 727 се вдигна във въздуха. Той бе благодарен за импулса да се снабди с карта „Американ Експрес“, която правеше качването на самолет така просто, както хващането на автобус. Спомняше си сложните приготовления за първия си полет преди няколко години от Дъблин до Хийтроу, когато трябваше да изтегли дебела пачка банкноти от спестовния си влог към пощата и да плати с нея на гишето на Аер Лингъс на улица „О’Конъл“ седмици преди датата на тръгване. Сега беше достатъчно само да размаха малкия зелено-бял пластмасов правоъгълник, за да бъде откаран до Швейцария с петминутна заявка преди полета.
На летището в Женева, Пърс обмени наличните си пари във франкове и взе автобуса до центъра на града, където се прехвърли незабавно на електрически влак за Лозана. Вечерта беше топла и безветрена. Влакът вървеше покрай бреговете на езерото с гладка, перлено-розова повърхност като опънат сатен, в проблясъците на залязващото слънце, което грееше розово върху върховете на далечните планини от другата страна на водата. Уморен от целодневното пътуване, пълно с емоции и, поклащан нежно от люлеещото движение на влака, Пърс заспа.
Събуди се внезапно и установи, че влакът е спрял в предградие на голям град. Беше доста тъмно, пълната луна се отразяваше в повърхността на езерото Леман на известно разстояние по-долу от железния път. Пърс не знаеше къде е, а в купето му нямаше други пътници да ги попита. След около пет минути влакът бавно потегли и спря на някаква гара. Високоговорители съобщиха името „Лозана, Лозана“. Той слезе, очевидно единствен, от влака и се изкачи по стъпалата до входа на гарата. Преди да излезе от гарата, спря за момент в предверието с колони, за да се ориентира. Пред него имаше пиаца със спрели таксита. Един шофьор вдигна вежди въпросително. Пърс поклати отрицателно глава. Имаше по-голям шанс да попадне на Анджелика, ако тръгнеше из града пеша.