— Не бих посмял да изразя мнение — каза Пърс, спомняйки си една от репликите на Анджелика в Рамидж: „Човек трябва да се отнася внимателно с тези професори. Трябва да ги ласкае“. Той попита Тардю дали е срещал сестра й.
— Сестра й? Не, тя има ли сестра?
— Почти съм сигурен, че има.
— Това е улицата.
Щом завиха, Пърс внезапно изпадна в паника, че не знае какво да каже на Анджелика. Че я обича, разбира се, но тя вече знаеше това. Че беше сбъркал в преценката си за нея? Но тя и това знаеше, само, надяваше се той, дано не разбере колко сериозна бе грешката му. При цялото си въодушевление, докато я преследваше, нея или нейната двойничка, през Европа, той никога не бе помислял да си подготви подходяща реч за момента на срещата. Прииска му се тя все още да е по улиците на Лозана с цветя в ръцете, за да има време да седне и се подготви във фоайето на пансиона, докато тя се върне.
Тардю спря пред една къща с малка табела под лампа над вратата: „Пансион «Белгард»“.
— Стигнахме — каза той. — Желая ви лека нощ и успех.
— Няма ли да влезете? — Пърс усети, че е объркан и притеснен от мисълта да се срещне с Анджелика насаме.
— Не, не, моето присъствие ще бъде излишно — каза тардю. — Аз изпълних задължението си за тази вечер.
— Много ми помогнахте — каза Пърс.
Тардю се усмихна и сви рамене. — Ако човек не е субект или обект, той е или помощник, или опонент. На вас помогнах. На професор Зап се опонирах.
— Защо сте му опонирали?
— Може би сте чули за длъжността към ЮНЕСКО?
— О, това ли?
— Да, това. Au revoir.
Те стиснаха ръце и Пърс усети нещо като топчица в дланта си. Когато Тардю отмина, той наклони ръката си към уличната лампа и откри самотна стафидка, залепнала за нея. Той я лапна, обърна се, пое дъх и звънна на вратата на пансиона.
— Oui?
— Je cherche une jeune femme — заекна Пърс. — Мис Пабст. Научих, че е отседнала тук.
— Ах, мадмоазел Пабст! — жената се усмихна, после понамръщи. — Уви, тя напусна.
— О, не! — изстена Пърс. — Не може вече да си е заминала!
— Pardon?
— Замина ли? Напуснала ли е Лозана?
— Oui, m’sieu.
— Кога замина?
— Преди половин час.
— Каза ли къде отива?
— Попита за влак до Женева.
— Благодаря. — Пърс се обърна и спринтира по улицата.
Той тича по целия път до гарата, използвайки средата на уличното платно, тъй като тротоарите бяха все още пълни с хора, окуражаван с викове от зрители, които явно мислеха, че това е част от шоуто, макар той да не си спомняше всъщност някой да тича в „Безплодна земя“ — това беше поема, в която всички само ходеха и никой не тичаше. С такива мисли отвличаше вниманието си от болката в сърцето си и огорчението, че пак изпусна Анджелика с толкова малко. Влезе бежешком в гарата и извика на първия човек, който му се изпречи на пътя: „Женева?“ с въпросителна интонация. Човекът посочи към стъпалата и Пърс заскача надолу през три стъпала. Но той беше или зле упътен, или недоразбрал. Влакът бе спрял на отсрещния перон, отделен от Пърс с още един коловоз. Той чу вратите да се захлопват и свирката да пищи. Нямаше време за връщане назад — единствения му шанс да хване влака беше да пресече линиите и да се качи от тази страна. Той погледна наляво и надясно по линията да провери дали е чиста, но в момента, когато се канеше да скочи, чифт униформени ръце се сключиха около него и го изтеглиха обратно на перона.
— Non non, m’sieu! C’est defendu de traverser!
Пърс се сби с него за кратко, но като видя влакът да се отдалечава плавно, веднага се отказа. В едно от купетата мярна тила на момиче с черна коса, което можеше да е Анджелика.
— Анджелика! — извика той отчаяно и напразно.
Служителят отпусна хватката и го погледна неодобрително.
— Кога е следващият влак за Женева? — попита Пърс. — A quelle heure le train prochain pour Geneve?
— Demain — каза мъжът с праведно задоволство. — A six heures et demi.
На излизане от сградата на гарата, един шофьор вдигна въпросително вежди. Този път той прие да се качи.
— Пансион „Белгард“ — каза той и се облегна изтощен на задната седалка.
Осветлението над външната врата бе изгасено и когато Пърс звънна, съдържателката не се показа веднага. Тя изглеждаше изненадана, че го вижда пак.