— Бих искал стая за тази нощ, моля.
Тя поклати глава:
— Съжалявам, m’sieu, всичко е заето.
— Не може да бъде! — протестира Пърс. — Г-ца Пабст току-що напусна. Не може ли да ми дадете нейната стая?
Жената посочи часовника на ръката си:
— Късно е, m’sieu. Стаята трябва да се почисти, бельото да се смени. Това не може да стане сега.
— Мадам — каза Пърс пламенно, — позволете ми да наема стаята, точно както си е, и ще ви платя двойно.
Съдържателката очевидно погледна с недоверие на предложението, идващо от някакъв развлечен чужденец без багаж, но когато той обясни, че младата дама, която бе обитавала стаята, бе обект на сантименталната му привързаност, тя се засмя весело и му каза, че може да наеме стаята в това състояние на половин цена.
Стаята беше под стръмната стреха на къщата с малко прозорче, което предлагаше поглед към езерото далече надолу. Прозорчето беше затворено и въздухът наситено ухаеше на хиацинти от кошчето за боклук, където беше оставен букет от тях — смачкан и вехнещ. Стаята показваше всички белези на бързо и скорошно заминаване. Пърс вдигна влажна кърпа от пода под мивката и я допря до бузата си. Той допи капките вода от дъното на чаша с такова почитание, сякаш това бе вино за причастяване. Внимателно разгъна смачкана хартиена салфетка, оставена на масата за хранене, и, откривайки в средата й следи от червило от нейните устни, долепи своите към тях. Легна гол между чаршафите, все още намачкани от допира с прекрасните крайници на Анджелика и вдиша от възглавницата под главата си задържалия се аромат от нейния шампоан. Заспа в делириум от сладки усещания, остро съжаление и физическо изтощение.
При събуждане то си на другата сутрин направи две ценни открития под хиацинтите в кошчето: чифт найлонови чорапогащи с дупка на едното коляно, които пъхна в един от вътрешните си джобове близо до сърцето си, и късче хартия с телефонен номер и „ТАА 426 зам. 22:50 прист. 06:20“, написани с равния почерк на нейната ръка, което той занесе веднага до телефона в коридора на долния етаж. Набра номера и чу женски глас.
— Трансамерикън Еъруейз.
— Бихте ли ми казали закъде отлетя полет 426 — този, който тръгна снощи от Женева в 22:50?
— Да, г-не, полет 426 за Ню Йорк и Лос Анджелис трябваше да замине по това време снощи. Но поради технически причини полетът беше отложен за тази сутрин. Наложи се смяна на самолета.
— А той кога замина?
— Ще замине след един час, в 9:30, г-не.
— Има ли едно свободно място?
— Не само едно, г-не, но трябва да побързате.
Пърс мушна щедро количество франкове в ръцете на стъписаната съдържателка и се спусна на бегом по склона към спрелите пред гарата таксита.
— Аерогара Женева — извика той задъхан и се тръшна на задната седалка. — Колкото се може по-бързо.
Шосето до аерогарата беше магистрала и таксито задминаваше всички по пътя си. Пристигнаха на „Международни полети — заминаващи“ точно в девет часа. Пърс даде всичките си останали франкове на шофьора, който изглеждаше предоволен. Спусна се стремглаво към автоматичните врати, които се отвориха точно в мига, преди да се блъсне в дебелото им стъкло. Двама служители, мъж и млада жена, които си говореха спокойно зад празното контролно гише, го изгледаха с изненада, щом Пърс застана пред тях.
— Имате ли пасажер Пабст на полет 426? — попита той. — Г-жа Анджелика Пабст.
Мъжът набра нещо на компютърния си терминал и потвърди, че г-ца Пабст наистина се е регистрирала за полета и е резервирала място до Лос Анджелис.
— Моля, дайте ми билет до Лос Анджелис и място до г-ца Пабст, ако е възможно.
Макар че времето за регистриране беше изтекло и пасажерите вече се качваха на самолета, служителят получи разрешение да издаде билет на Пърс — добре, че нямаше багаж. Двамата служители направиха всичко възможно да ускорят процедурата: докато мъжът попълваше билета и формуляра на кредитната карта, момичето му определяше място.
— Имате късмет, г-не — каза тя, като разгледа екрана на компютъра. — Мястото точно до г-ца Пабст е свободно.
— Супер! — каза Пърс. Той си представи как влиза последен в самолета, минава по пътеката и сяда на седалката до Анджелика, докато главата й е обърната към илюминатора и тя гледа навън, а той казва тихо — казва какво? „Здравейте. Отдавна не сме се виждали. Надалече ли пътувате? Да сте си забравили нещо?“ [изважда скъсания чорапогащник]. Или по-добре мълчаливо, без да казва нищо, просто изчаква да види след колко време тя ще погледне надолу и ще познае изтърканите му обувки или ръката му на облегалката между тях или просто ще почувства вибрациите на възбуда и очакване, излъчващи се от сърцето му, и ще се обърне да го погледне.