Но къде е Морис Зап? Това, че не се появи във Виена, не събуди кой знае какъв интерес — хората често не посещават конференции, за които са се записали предварително. В Беладжо обаче са сериозно разтревожени. Морис Зап не се завърна от разходката си в гората онзи следобед, след като написа писмото до Артър Кингфишър. То е открито в заминаващата от фоайето на вилата поща и конфискувано от полицията като вероятен източник на догадки за изчезването му, после отворено и внимателно прочетено, предизвиквайки пълно недоумение, а сега е прибрано в папка и забравено; и понеже не стигна до Артър Кингфишър, той така и не научи, че е поканен на конференцията в Йерусалим. Групи за търсене оглеждат гората и обмислят претърсване по дъното на езерото.
Няколко дни по-късно, Дезире, която е на почивка в Ница, е потърсена по телефона в хотелската си стая от парижкия „Хералд-Трибюн“. Млад, леко задъхан, американски мъжки глас пита:
— Г-жа Дезире Зап?
— Не съм тази.
— Моля, не ви разбрах, мадам?
— По-рано бях г-жа Дезире Зап. Сега съм г-жа Дезире Бърд.
— Съпругата на професор Морис Зап?
— Бившата му съпруга.
— Авторката на „Трудни дни“?
— Същата.
— Току-що ни се обадиха, г-жо Зап…
— Г-жа Бърд!
— Извинете, г-жо Бърд. Току-що ни се обадиха анонимно и казаха, че съпругът ви е отвлечен.
— Отвлечен?!
— Да, госпожо. Говорихме с италианската полиция и се оказа вярно. Професор Зап излязъл да тича от една вила в Беладжо преди три дни и не се върнал повече.
— Но защо, за Бога, някой ще отвлича Морис?
— Похитителите са поискали половин милион долара откуп.
— Какво! Кой ще им плати толкова пари?
— Ами, предполага се, че вие, г-жо.
— Майната им — казва Дезире и затваря телефона.
Веднага след това младият мъж се обажда отново.
— Но не е ли вярно, г-жо Зап… г-жо Бърд, че сте получили половин милион долара само от филмовите права над „Трудни дни“?
— Да, но аз съм изкарала с труд тези пари, по дяволите, и сигурно не с цел да откупвам съпруг, от който се отървах преди доста години.
Дезире трясва телефона. Почти веднага той звънва пак.
— Нямам какво повече да кажа — изсъсква тя.
За момент отсреща се мълчи, после глас със силен акцент казва:
— Синьора Зап?
Пърс закусва в уютна зала на първия етаж в „Бевърли Хилс“, наречена „Поло Лаундж“ — пълна с хора, които приличат на филмови звезди, и които всъщност, постепенно осъзнава Пърс, наистина са филмови звезди. Закуската струва колкото цял обяд в най-добрия ресторант на Лимерик. Кредитната му карта ще се погрижи за сметката, но Пърс е разтревожен от мисълта за дебитите, които се натрупват в компютъра на „Америкън Експрес“. Няколко дни живот на това място ще ликвидира остатъка от банковия му баланс, но пък няма смисъл да тръгва преди обяд. Той се връща в луксозния си апартамент и телефонира на двадесет и седемте Пабст от телефонния указател, без да открие нито един с дъщеря на име Анджелика. След това, като се проклина, че не се е сетил по-рано, той проверява управленията на авиолиниите в Жълти страници, питайки за г-н Пабст, докато накрая телефонистката на Трансамерикън казва:
— Момент, моля, ще ви свържа със секретарката на г-н Пабст.
— Кабинет на г-н Пабст, моля — казва копринен калифорнийски глас.
— Мога ли да говоря с г-н Пабст?
— Съжалявам, в момента е на събрание. Да му предам ли нещо?
— Въпросът е личен. Необходимо е да говоря с него лично. Спешно е.
— Боя се, че днес няма да е възможно. Г-н Пабст е на събрание до обяд, а следобед отлита за Вашингтон.