— И тя отказа да плати?
— Тя каза, колко искате да ви платя да го държите в плен.
Морис се разплака тихо, намокряйки превръзката.
— Казах ви, че е безсмислено да искате откуп от Дезире. Тя ме мрази до дъното на душата си.
— Ще трябва да я накараме да те съжали.
— Как смятате да направите това? — попита обезпокоен Морис.
— Може би, ако получи малък подарък за спомен от теб. Ухо. Пръст…
— За Бога… — хленчи Морис.
Карло се засмива: — Малка шегичка. Ти трябва да й изпратиш съобщение. Да апелираш към нежните й чувства.
— Тя няма нежни чувства.
— Това ще бъде проверка на твоето красноречие. Върховна проверка.
— Да-а, тогава, по време на този полет на KLM, намерихме две бебенца, момиченца-близначки — казва Херман Пабст. — Никой никога не разбра как се бяха озовали на борда. Всички пътуващи жени бяха разпитани при пристигането ни в Амстердам, стюардесите също, разбира се. За това писаха всички вестници, но вие сте твърде млад, за да си спомняте нещо.
— Аз самият съм бил бебе по онова време.
— Сигурно — казва Херман Пабст. — Аз имам няколко изрезки вкъщи, мога да ви дам да си ги копирате. — Той си записва в малко тефтерче и го слага в портфейла си. Херман Пабст е едър, набит човек със светлоруса побеляваща коса и лице, което е станало червено, а не кафяво от калифорнийското слънце. Те са седнали на бара в клуб „Ред Карпит“, Пабст пие минерална вода „Перние“, а Пърс — бира. — Тогава работех за KLM, бях дежурен в деня, когато самолетът се приземи с двете пътничета без билет. Те бяха оставени за малко в кабинета ми, мънички сладурчета. Ние с Гертруд, съпругата ми, нямахме деца, не по наше желание, нещо с тръбите на Гертруд. В днешно време правят някакви операции, но тогава… както и да е, аз я повиках и казах: Гертруд, честито, току-що ни се родиха близначки. Реших да осиновим дечицата, още щом ги видях. Струваше ми се, че това е… — той се затруднява да намери думата.
— Провидението? — подсказва Пърс.
— Точно. Сякаш ми бяха изпратени отгоре. То така си и беше донякъде. От 20 000 фута височина.
— В колко часа заминава самолетът ви? — пита Пърс.
— Когато аз му кажа — казва Херман Пабст. — Това е мой собствен частен самолет. Но не трябва да закъснявам. Довечера съм на прием в Белия дом.
Пърс го поглежда, подобаващо впечатлен. — Много мило от ваша страна да ми отделите от времето си, сър. Разбирам, че сте много зает човек.
— Да, доста се издигнах, откакто дойдох в Щатите. Имам самолет, яхта, ранчо до Палм Спрингс. Но нека ви кажа нещо, млади човече — любовта не се купува. Точно там сбърках с моите дъщери. Глезех ги, задушавах ги с подаръци, дрехи, коне, курорти. Те двете се разбунтуваха срещу това по различен начин, когато навлязоха в пубертета. Лили стана необуздана. Тръгна с момчета, после откри наркотиците. Попадна в лоша компания в гимназията. Не намерих верния подход към нея. На шестнадесет години избяга от къщи. Е, това не е нещо ново, особено в Калифорния. Но Гертруд се съсипа. И на мен не ми беше лесно. Имам високо кръвно, забранено ми е да пуша и да пия — той посочи минералната вода. — След две-три години открихме Лили в Сан Франциско. Живееше в някаква мръсна комуна в съжителство с едно момче, а може би и не само с него, и изкарваше пари, можете ли да си представите как — с участие в порно филми. Прибрахме си я вкъщи, опитахме се да й дадем нов старт в живота, изпратихме я в девически колеж на изток, заедно с Анджи, отличен колеж, но работата не стана. Лили замина за Европа през ваканцията по студентска програма и повече не се върна. Това беше преди шест години.
— А Анджелика?
— О, Анджи — въздъхва Пабст. — Тя се разбунтува по друг начин, точно противоположен. Стана упорита. Прекарваше цялото си време в четене, изобщо не поглеждаше момчета. Гледаше отвисоко на мене и на майка си, защото не бяхме културни — е, аз не отричам, че никога не съм имал време да чета друго, освен „Уол Стрийт Журнал“ и специализирани списания за авиация. Опитах се да наваксам със „Съкратените издания на книги“ на „Рийдърс Дайджест“, но Анджелика ги хвърляше в кошчето и ми даваше други, от които нищо не разбирах. Тя получаваше само отлични оценки и завърши с похвална грамота, после настоя да отиде в Англия, да вземе още една бакалавърска степен — този път от Кембридж, след това ни се обади, че отива в университета в Йейл да учи заключителна литература или нещо такова.
— Сравнителна литература?
— А, точно така. Казва, че иска да бъде университетски преподавател. Каква загуба! Искам да кажа, тя е красива и умна, има всичко. Би могла да се омъжи за когото си поиска. За човек с пари, власт, амбиции. Анджи би могла да бъде съпруга на президент.