Пърс се разхожда замаян из Токио, без да е сигурен от какво повече страда — от културния шок или от времевата промяна. Той пътува през нощта от Хонолулу за Токио, пресече международната линия на датата и загуби цял ден от живота си. Едната минута беше 23:15 във вторник, следващата — 11:16 в сряда. Когато пристигна в Токио, все още беше нощ. Нощта сякаш продължаваше вечно. В Токио е горещо, по-горещо отколкото в Хонолулу и липсват омекотяващите пасати. Веднага щом Пърс се покаже на улицата, той се облива в пот и чувства как тя се стича по тялото му. Японците, обаче, изглеждат невъзмутими и непотящи се, чакат търпеливо на пресечките да се смени светлината на светофара или се притискат без оплаквания един до друг в метрото.
Пърс пътува нагоре-надолу из Токио в търсене на Анджелика. Той се осведомява от Британския съвет, Американският информационен център и Японското министерство на културата за всички конференции, които се провеждат в Токио по това време и макар че има няколко на най-различни теми, като например: кибернетика, рибно фермерство, дзенбудизъм и икономически прогнози, никоя от тях не изглежда да представлява интерес за Анджелика. Той възлага големи надежди на конгреса по научна фантастика в Йокохама, но участващите се оказват предимно от Азия и почти само мъже.
За да компенсира това последно разочарование, Пърс си позволява богата вечеря в ресторант в центъра на Токио — лукс, който едва ли му се полага, но след като се нахранва и изпива няколко бири, той се чувства не чак толкова нещастен. После се разхожда по улиците край Гинза, пълни с малки барчета от двете страни, където се тълпят безобидно пийнали японски бизнесмени, явно празнуващи това, че е петък. Вечерта е влажна и задушна и внезапно започва да вали. Пърс притичва до първия бар, който му попада насреща, с табела, гласяща просто „Кръчма“ и слиза по стъпалата към звука на музика от шейсетте: Саймън и Гарфънкъл. Азиатски лица се обръщат и му се усмихват любезно от малко помещение с Г-образна форма. Той е единственият европеец сред присъстващите. Една от сервитьорките го настанява, взема поръчката му и поставя купичка със солени ядки пред него. В средата на стаята двама японци в костюми на бизнесмени пеят „Мисиз Робинсън“ на английски в микрофона — феномен, който озадачава Пърс по няколко причини, едната от които той не може веднага да установи. Двамата мъже приключват с изпълнението си, получават приятелски аплодисменти от посетителите и сядат сред тях. Основната загадка, която измъчва Пърс, сега вече той осъзнава това, е как те успяват да имитират толкова добре свиренето на китара на Саймън и Гарфънкъл, без да притежават никакви инструменти.
Сервитьорката донася на Пърс питието му в мъничка бутилка, заедно с албум, пълен с текстовете на поп-лирика на най-различни езици, всички до един номерирани. Тя му показва с жест да избере някоя песен и той посочва наслуки към номер 77, „Хей, Джуд!“, след което й връща албума и седи в очакване изборът му да бъде изпълнен от двамата кабаретни артисти. Но сервитьорката се усмихва, клати глава и му подава отново книжката. Тя извиква нещо към бармана и дава знак на Пърс да се изправи, бъбрейки на японски.
— Съжалявам, не разбирам — казва Пърс. — Те не могат ли да изпеят „Хей, Джуд“? Нямам против, може и „Нощ след тежък ден“. — Той посочва към песен номер 78. Тя пак казва нещо на бармана, той връща книжката, тя пак му я бута в ръцете. — Съжалявам, аз не разбирам — казва той силно смутен.
Сервитьорката жестикулира към него да седне, да се отпусне, да не се тревожи и отива при група мъже на една маса в отсрещния край на стаята. Връща се с млад мъж, облечен в изискана спортна риза с монограм на Арнолд Палмър на гърдите, който държи чашка с ликьор. Той се покланя и се усмихва, показвайки всичките си зъби.
— Американец ли сте? Британец? — казва той.
— Ирландец.
— Ирландец? Това е много интересно. Ще разрешите ли да ви превеждам? Коя песен бихте желали да изпеете?
— Аз изобщо не искам да пея! — протестира Пърс. — Просто дойдох да си пийна нещо на спокойствие.
Японецът пуска отново пълнозъбата усмивка и сяда до него. — Но това е караоке-бар — казва той. — Всеки може да пее в караоке-бар.
Не много сигурен, Пърс повтаря думата.
— Караоке — какво е това?
— Буквално караоке означава „празен оркестър“. Барманът осигурява оркестъра, разбирате ли — той показва с ръка към бармана и в този момент Пърс вижда, че там има дълъг рафт с музикални касети и касетофон, — а вие осигурявате гласа — и той посочва микрофона.