— На повърхността, Корея е модерна държава — казва тя, — но си остава дълбоко традиционна и консервативна, особено по отношение на социалното поведение. Мога да ви кажа, че когато за първи път отидох в Щатите, не можех да повярвам на очите си — деца, които нахалстват пред родителите си, млади хора, които се целуват на обществени места; когато видях тези неща за първи път, щях да припадна. После вземете пушенето и пиенето — у дома се счита обидно, ако млада неомъжена жена пуши пред по-възрастните. Ако моите родители узнаят, че аз не само пуша пред по-възрастните, но и живея с един от тях, сигурно ще ме удавят. Така че през следващите две седмици ще трябва да играя ролята на добро корейско момиченце, което не пуши, отказва алкохолни напитки и говори, само когато го заговорят. — Тя се пресяга и натиска бутона над главата си, за да поръча още една водка. — Сега родителите ми искат да си дойда, за да се омъжа за някакво момче, което те са ми избрали — да, ние все още уреждаме браковете в Корея, ще повярвате ли? Баща ми не може да разбере защо продължавам да отлагам. Нали искаш да се омъжиш, казва ми. Задоми се, роди си деца. Какво да му кажа?
— Че вече сте сгодена може би? — предлага Пърс.
— Ах, но аз не съм — казва тъжно момичето. Името й е Сонг-ми Ли, и по имената, които споменава, личи, че движи из академичните кръгове на Съединените щати. Тя му казва, че конференцията по критическа теория и сравнителна литература почти сигурно ще се проведе в Корейската академия на науките — специално построена сграда за конференции и научна работа в едно от предградията на Сеул. Той би могъл да вземе такси от центъра на града, но първо трябва да уговори цената и да не плаща повече от 700 вона. По-късно, когато кацат, той я вижда в залата за пристигащи на аерогарата, въздържано усмихната и смайващо трезва, заобиколена от горди родители с букети цветя и дрехи по западен образец.
В сезона на мусоните в Сеул е горещо и влажно — една бетонна пустиня от неразличими предградия, заобикалящи централната част на града, чиито обитатели очевидно са така тероризирани от уличното движение, че са решили да живеят под земята в комплекс от подлези с ярко осветени магазини от двете страни. Пърс взема такси до Корейската академия на науките — комплекс от сгради в ориенталско-модернистичен стил, разположен в основата на ниски гористи хълмове, но конференцията по критическа теория и сравнителна литература е свършила, нещо, което въобще не е в състояние да го изненада вече, и участниците са се разпръснали на екскурзия из забележителностите на юг. Пърс взема влак, който се тътри през влажния и монотонен пейзаж от равни поля и гористи хълмове, обгърнати в мъгла, към курортния град Конгжу, средище на множество древни монументи, храмове и модерни хотели и едно изкуствено езеро, в което, като гигантска играчка за вана, плува корабче за разходки от фибропласт във формата на бяло пате, на слизане от което Пърс среща — не Анджелика, ами професор Мишел Тардю в компанията на трима усмихващи се корейски професори, всичките на име Ким. Тардю си спомня, че тя е заминала на друга конференция — в Хонг Конг.
Сега е средата на август и конференцията на Морис Зап върху бъдещето на критиката в Йерусалим е в разгара си. Почти всички участници са съгласни, че това е най-добрата конференция, която са посещавали досега. Тайната на успеха му е много проста: официалните занимания на конференцията са сведени до възможния минимум. Има само по един доклад на ден, рано сутринта. Останалите доклади се разпространяват като ксерокс копия, а остатъкът от деня е предназначен за „неструктурирани дискусии“ по темите, повдигнати в тези доклади, или с други думи, за къпане и слънчеви бани край басейна на „Хилтън“, разглеждане на Стария град, пазаруване по базарите, хранене в ресторанти на открито и екскурзии до Йерихон, долината на река Йордан и Галилея.
Израелските учени — високо професионална група със свиреп съпернически дух, недоволстват от организацията, тъй като са очаквали с нетърпение да се нападат взаимно пред подбрана международна публика; за тях туристическите атракции на Йерусалим и околностите, разбира се, не представляват новост. Но всички други са очаровани, с изключение само на Родни Уейнрайт, който все още не е завършил доклада си. Единственото завършено творение, което той държи в багажа си е курсовата работа на Сандра Дикс, предадена му точно преди да тръгне от Австралия, като част от бъдещата й оценка по английска литература. Тя е озаглавена „Теорията на Матю Арнолд за културата“ и започва така: