— Забавлявате ли се? — казва той с очевидно предизвикателен тон.
— Какво? А? — казва сепнат Родни. Досега не е разменял повече от една-две думи с англичанина през цялата конференция.
— Харесва ли ви пейзажа? Или може би гледате нас? Да не сте воайор?
— Филип! — протестира тихо Джой.
Родни усеща, че внезапно се изчервява.
— Не знам за какво говорите — избухва той.
— Просто ми писна да ни следите навсякъде, където ходим — казва Филип Суолоу.
Джой прави опит да се отстрани, но Филип я задържа и още по-здраво обхваща талията й.
— Не — казва той. — Искам да се разберем с г-н Уейнрайт. Ти самата ми каза, че те е шпионирал онзи ден в хотела.
— Така е — казва Джой, — но не обичам сцени.
— Това е от жегата — казва Родни на Джой, като за по-ясно се потупва по челото. — Той не знае какво говори.
— Много добре знам — казва Филип Суолоу. — Казвам, че си перверзен тип. Воайор!
— Здрасти, татко!
Те всички се обръщат и виждат загорял младеж в джинси, тениска и златна обичка на едното ухо, който се е доближил до тях по стъпалата от другата страна на площадката. Сега е ред на Филип Суолоу да се почувства сконфузен. Той отскача от Джой като опарен.
— Матю! — възкликва той. — Какво за бога правиш тук?
— Работя в един кибуц нагоре по река Йордан — казва младият човек. — Дойдох дотук на стоп веднага след като си взех изпитите, нали ти бях казал.
— А, да — казва Филип, — спомням си.
— Май нещо не ти е много до мен това лято, а, татко? — казва младежът и поглежда любопитно към Джой.
— Няма ли да ни запознаеш, Филип? — казва тя.
— Какво? О, да, разбира се — казва Филип Суолоу, явно объркан. — Това е синът ми, Матю. Това е, мм, г-жа Симпсън, колежка от конференцията.
— О-о, хм — казва Матю.
Джой протяга ръка:
— Приятно ми е, Матю.
— Може би желаете да се върнете заедно с г-н Уейнрайт с лифта, г-жо Симпсън? — бързо казва Филип Суолоу. — Докато аз чуя новините от дома.
Джой Симпсън е смаяна, сякаш току-що й е зашлевена плесница. Тя поглежда Филип Суолоу, отваря уста да каже нещо, после я затваря и отминава мълчешком, следвана от Родни Уейнрайт, който се подхилва самодоволно. Той я настига на върха на стълбите.
— Искате ли да разгледаме музея или да се връщаме направо? — казва той.
— Мога да се прибера и сама, много ви благодаря — казва тя студено и се спира, за да мине той.
След този епизод Филип Суолоу преживява шок. Докато групата се качва на автобуса за връщане, Родни Уейнрайт го чува да се оплаква от втрисане. Той прекарва цялото пътуване със затворени очи и страдалческо изражение на лицето, но Джой мълчи, седнала до него с непроницаеми зад тъмните стъкла очи, и не показва състрадание. Вечерта Филип не слиза да се присъедини към останалите, които, взели душ и преоблечени в чисти дрехи, се събират във фоайето за барбекю в градината на Сам Сингърман. Родни чува Джой да казва на Морис Зап, че Филип има температура.
— Слънчев удар, нищо чудно — казва той. — Там навън беше горещо като в ада. Жалко, че ще изпусне барбекюто. Ще дойдеш ли без него?
— Защо не? — казва Джой.
Морис Зап улавя погледа на Родни Уейнрайт, който се навърта на няколко метра.
— Идваш ли, Уейнрайт?
Родни пуска крива усмивка: — Не, благодаря, ще остана да прегледам доклада си за утре.
Всичките две и три-четвърти страници от него, мисли си горчиво той по пътя към асансьора. Злорадството към нещастието и неразположението на Филип Суолоу не можеше да смегчи усещането му за наближаващ провал. Тази вечер се решава всичко. Печели или губи. Довършва доклада или не го довършва. Той влиза в стаята и светва лампата на бюрото. Изважда трите си намачкани и накапани с пот страници текст и ги прочита за деветдесет и девети път. Те са добри. Уводът е гладък, уверен, дефинира темата. „Въпросът е следователно, как литературната критика …“ Но после няма нищо, празно пространство, бял лист, или черна дупка, която сякаш поглъща способността му за конструктивна мисъл.
Проблемът е, че Родни Уейнрайт съвсем живо си представя как застава на катедрата на другата сутрин със само две и три-четвърти страници текст, който изчита за петнадесетина минути и така отчетливо предчувства и най-малкия психосоматичен симптом на ужас, че е като хипнотизиран, мисълта му се парализира и е неспособен за каквото и да е продължение на съчинението си върху хартията. Той се вижда как спира в края на тези две и три-четвърти страници, отпива глътка вода, оглежда публиката — лицата им са вдигнати към него търпеливо, очаквателно, любопитно, сърдито, съжаляващо …
Отчаян, той си сипва уиски от една миниатюрна бутилчица с екстравагантна цена, която изважда от хладилника в стаята си, и стимулиран по такъв начин, започва да пише нещо, каквото и да е, като използва син химикал и листи на хотел „Хилтън“. Зареден с гориво от други миниатюрки — джин, водка и коняк — ръката му започва да лети по страницата като по своя собствена воля. Той се чувства обнадежден. Подсмихва се, с едната ръка отвърта капачки от шишенца на Бенедиктин, Коантро, Драмбуйе, а с другата пише ли пише. Чува Джой да се връща от барбекюто и да влиза в съседната стая. Той се откъсва от съчинението си за момент, за да притисне ухо на разделящата ги стена. Тишина.