— Нищо не може да се направи — казва Родни Уейнрайт, който най-сетне успява да спре да се усмихва.
— Сигурно е много разочароващо след цялата работа, която сте извършили.
— Е, няма как — казва Родни с философско свиване на рамене.
— Можем да се опитаме да назначим нов час по-късно през деня — казва Морис Зап, изважда дебела пура и я запалва, — но нещо ми се струва, че това е последната завеса на конференцията.
— Боя се, че да — казва Родни и пъха трите листа обратно в папката.
Телма Рингбаум излиза на подиума.
— Може ли наистина да е легионерската болест, Морис? — разтревожено пита тя.
— Не, аз мисля, че е слънчев удар, а на доктора е платено от „Шератън“ — казва Морис Зап.
Телма го гледа учудено за момент, после се засмива: — О, Морис — казва тя, — ти се шегуваш с всичко. Но не си ли поне мъничко обезпокоен?
— Човек, който е преживял каквото аз преживях напоследък, е изчерпал страха си — казва Морис Зап и дръпва от пурата.
Не е така обаче с останалите конфериращи. Само за час повечето от тях са в хотелското фоайе с готов багаж, чакащи за автобуса, нает да ги откара в Тел Авив, откъдето ще отлетят по домовете си. Родни Уейнрайт се разхожда из навалицата и получава съболезнования за прекъсването на доклада му.
— О, няма нищо — казва той и философски свива рамене.
— Какво става с Филип? — дочува той как Морис Зап пита Джой Симпсън, която също е приготвила багажа си. — Кой ще се грижи за него?
— Не мога да рискувам да остана — казва тя. — Трябва да мисля за децата си.
— Зарязваш го сам? — казва Морис и веждите му се вдигат над пурата.
— Не, телефонирах на жена му. Тя излита със следващия самолет.
Веждите на Морис Зап се вдигат още по-високо.
— Хилари? Дали идеята ти е добра?
— Това беше идея на Филип — казва Джой Симсън. — Той ме помоли да й се обадя. Така и направих.
Морис Зап внимателно разглежда края на пурата си.
— Разбирам — казва той накрая.
Непосредствено след това следва нова суматоха (часът е едва девет, но за Родни Уейнрайт това несъмнено е най-богатият на събития ден в живота му). Висок, атлетичен млад мъж с червена къдрава коса, кръгло луничаво лице и вирнат нос, обелен от слънчево изгаряне, обут в прашни сини джинси и със спортен сак в ръка, влиза в хотелското фоайе под неодобрителния поглед на портиера и поздравява Морис Зап.
— Пърс! — възкликва Морис, сграбчва новодошлия за раменете и го разтърсва дружелюбно. — Как си? Какво правиш в Йерусалим? Закъснял си за конференцията, Филип Суолоу хвана черната смърт и сега всички бягат.
Младият мъж се озърта из фоайето.
— Тук ли е Анджелика?
— Ал Пабст? Не, няма я. Защо?
Раменете на младежа се смъкват.
— О, Исусе, бях сигурен, че ще я намеря тук…
— Тя въобще не се е регистрирала за тази конференция, доколкото знам.
— Единствено за тази не е, значи — горчиво казва младият човек. — Преследвах това момиче по целия свят, от държава в държава, из Европа, Америка и Азия. Изхарчих всичките си спестявания и ми отнеха „Америкън експрес“-а за неизплатени дългове. Трябваше да работя, за да си купя билет от Хонг Конг до Аден, пътувах на стоп през пустинята и едва не умрях от жажда. И нито веднъж не я зърнах и не я чух, откакто ме заряза в Рамидж.
Морис Зап дръпва от пурата си.
— Не знаех, че толкова се интересуваш от момичето — казва той. — Защо просто не й пишеш?
— Защото никой не знае къде живее! Тя непрестанно е в движение от конференция на конференция.
Морис Зап се замисля.
— Не се отчайвай, Пърси. Ще ти кажа какво да направиш: ела на следващата конференция на Асоциацията за съвременни езици. Всеки, запален по конференции, непременно посещава АСЕ.
— Кога е тя?
— През декември. В Ню Йорк.
— Исусе Христе! — изстенва младият мъж. — Не мога да чакам толкова дълго!
Родни Уейнрайт се навежда напред и докосва ръката му.
— Извинете, млади човече — казва той, — но бихте ли били така любезен да не споменавате напразно името Господне.
В университета в Дарлингтън е средата на лятната ваканция. Сградите са пусти. Аудиториите са тихи, само мухи се блъскат в прозорците; общите помещения и коридори са празни и неестествено чисти. Стаите на преподавателите са заключени, а в канцелариите на катедрите секретарки без работа плетат, клюкарстват и забождат по стените картички в ярки цветове, изпратени им от Корнуол или Корфу от техни по-щастливи приятелки. Само в компютърния център нищо не се е променило от края на семестъра и началото на ваканцията. Там са седнали двама мъже в обичайните си пози, като котка и мишка, като паяк и муха, единият наведен над компютъра, а другият загледан в него от стъкления си бокс с ръце, движещи се ритмично от пакетче с чипс към устата му и обратно.